— Сигурен ли си?
— Да.
— Могат ли да направят нещо?
— Нищо.
Двамата се умълчаха.
— Каза ли на Джулия?
— Още не. Научих го едва в края на миналата седмица. Още не съм събрал куража, така да се каже.
Той се засмя и усети, че Конър стисва рамото му.
— Знам, че можем да си осиновим дете, но… просто беше голям шок — замълча за миг. — Стига толкова. Развалих ти партито. Извинявай, не трябваше…
— Не се извинявай. Радвам се, че го сподели.
Ед напипа часовника си, натисна малък бутон и механичният глас му съобщи, че е десет и двайсет и шест.
— Моля? Какво каза, Хал?
Беше глупав номер, но винаги разсмиваше околните. Отново натисна бутона.
— Десет и двайсет и шест.
— Готин е — каза Конър.
— Аха. Всички деца, на които давам уроци по пиано, искат такива часовници. Я ми кажи. Вижда ли се луната?
— Да. Не е много голяма.
— Само на два дни е. А сега, дами и господа, в следващия си номер Невероятния Тъли ще посочи луната, без да я вижда.
Той протегна ръка надясно и откри последното колче от въжената ограда, за да се ориентира и да се обърне в правилната посока. После посочи към небето.
— Там. Прав ли съм?
— Абсолютно. Това е страхотен номер. Как го правиш?
Ед докосна слепоочието си като ясновидец.
— О, приятелю. Има сили, които са достояние само на малцина избрани. Ще ми начертаеш ли карта на звездите?
— Разбира се. Къде?
— На гърба ми.
Конър коленичи зад него и начерта с пръста си всяка планета и звезда, която можеше да назове, а те бяха много. Реката ромолеше пред тях. Докато Конър правеше това, видя една падаща звезда и каза на Ед, като я описа и очерта извивката й на рамото му. В мрака на собствения си череп Ед я видя, видя и всички останали звезди — ярки и сребристи, и блещукащи, тайно си открадна искрица от светлината им и я приюти в сърцето си.
17.
Джулия стоеше, гледаше ги и се удивляваше как толкова малка групичка шестгодишни деца може да вдига толкова много шум. Бяха разпръснати покрай задната стена на игрището, всички облечени в своите червено-сини работни престилки. По лицата и престилките им имаше повече тебешир, отколкото по стената. Не всеки ден на тези спазващи закона млади граждани им се позволяваше да обезобразяват обществена собственост, така че сега се възползваха в максимална степен от предоставената им възможност.
Идеята за този проект хрумна на Джулия след разговора с Конър в спалнята за картината, която наподобяваше скална рисунка. Тъй като в момента пребоядисваха училището отвън, тя попита директорката — госпожа Лайтнър, дали първокласниците могат да се включат в разкрасяването, преди бояджиите да стигнат дотам. Предната седмица говориха за пещерните рисунки и разглеждаха албуми с фотоси, които Джулия бе открила в библиотеката. Раздаде им снимки на пиктограми, останали от индианците айдахо, и някои необичайни скални рисунки, открити неотдавна във Франция.
Днес бе връхната точка — децата имаха шанс да рисуват върху стената на игрището. Джулия я бе разделила на осем «пещери», а децата — на осем «пещерни семейства». Трябваше да си представят какво са правили през деня и да го нарисуват с цветен тебешир на тяхната част от стената.
Госпожа Лайтнър бе одобрила идеята, но не бе предвидила, че рисуването ще е точно под прозорците на стаята, в която тя преподаваше математика на четвърти клас. Джулия предупреди «пещерните» си деца, че трябва да общуват предимно на «пещерен» език, който явно се състоеше основно от силни писъци и ръмжене. Вече се разкайваше за това решение и като съдеше по намусените погледи на госпожа Лайтнър през прозореца, директорката също съжаляваше за даденото позволение.
Някои от рисунките на децата бяха доста впечатляващи. Повечето бяха избрали ловни сцени с елени, вълци, мечки и мамути, както и множество дребни човечета, макар че в някои рисунки не бе ясно кой кого преследва. Други бяха изобразили сюрреалистични сцени. Наложи се Джулия да напомни на Люси Кравиц, че в онази епоха Батман и Робин надали са се подвизавали и че вероятно хората са готвели храната си на огън, а не в микровълнова печка.