Сега шумът отново приближаваше ниво, което щеше да привлече вниманието на госпожа Лайтнър. Джулия плесна с ръце и извика всички да се съберат около нея. Притисна пръст към устните си и заговори с развълнуван шепот:
— Слушайте внимателно. Ето какво стана. Току-що се изкачих на хълма и там видях един голям и рунтав саблезъб тигър. Изглеждаше много, много гладен.
— Трябва да ни обясняваш това на пещерен език.
— Люси, знам. Но случаят е спешен, ясно?
— Не, защото и това не ни го каза правилно.
— Нека си представим, че аз съм еволюирала.
— Какво значи това?
— По-умна. Добре, стига толкова. Продължаваме с рисунките, но се налага да сме съвсем тихи. Тихи като пещерни мишки. Защото тигърът е наблизо, обикаля и търси храна из пещерите. А колко е гладен само!
Разбира се, Джулия бе забравила, както можеше да се случи на всеки, за Кейн Фелдман. Той бе плахо и чувствително дете с постоянно течащ нос и веднага избухна в сълзи. Тя се наведе и го прегърна. Попита го дали иска да бъде тигърът и той подсмръкна, кимна и веднага спря да плаче.
— Добре. Охо, тези хора изглеждат много вкусни, май и аз ще бъда тигър.
Останалите отново се заловиха за работа, а Джулия хвана тъничката ръка на Кейн и двамата тръгнаха да си търсят храна.
Но докато вършеше това, се върна към мисълта, която я бе ангажирала цялата сутрин и предишната нощ. Замисли се за невероятното предложение на Ед.
Прекараха предната вечер с Конър в «Кармичния лос», където Ед понякога свиреше на пиано и пееше. Беше по-приятно заведение от «Хенрис», но не особено. Беше четвъртък, нямаше много хора и вечерта започна доста неловко, когато Ед се представи като Стиви Уондър от Мисула.
Това бе една от самоироничните шеги, на които бе все по-склонен напоследък, и в случая след нея се възцари ледено мълчание. Джулия седеше на бара с Конър и двамата чуха някой зад тях да подмята, че ако това не е расистка забележка, е проява на адски лош вкус. Но постепенно нещата се оправиха. Ед изсвири най-хубавите си песни — от Коул Портър до Доли Партън — и когато свърши с последното си изпълнение, тълпата се бе умножила и всички искаха още.
Двете седмици след партито в чест на Конър се оказаха емоционално бурни. Ед съобщи на Джулия, че е стерилен веднага щом Конър си тръгна онази неделна вечер, и двамата прекараха нощта, като се будеха през час и отново, и отново започваха да обсъждат темата. Отидоха заедно при лекаря на Ед, който потвърди категорично диагнозата, и когато се прибраха вкъщи, Ед рухна и се разплака. Оттогава обаче бе силен и позитивно настроен и Джулия се стараеше да се държи по същия начин. Това бе тъжно, повече от тъжно, мислеше си тя. Но нямаше смисъл да се потапя в тази мъка. Решението на проблема изглеждаше съвсем просто. Щяха да си осиновят дете. Всеки ден след училище тя проучваше въпроса. Доктор Ръмболд я насочи към една агенция в Хелина, която уреждаше осиновявания. Джулия им се обади и си уговори среща.
Ед възнамеряваше да откаже ангажимента си в «Кармичния лос», но когато дойде денят, и двамата се бяха поуспокоили и се съгласиха, че една вечер навън ще им се отрази добре. Обадиха се на Конър. Той дойде от Огъста и след като представлението на Ед свърши, ги заведе на вечеря в един ресторант наблизо.
Беше почти като едно време. Конър бе в добро настроение. Изглеждаше не толкова напрегнат и сподели, че кракът му се е оправил напълно. Вече бе започнал да язди и заяви, че е готов за катеренето, щом те решат. Ед още бе в приповдигнато настроение след аплодисментите в бара. Постоянно се шегуваше и караше и тях, и сервитьорките, и хората на съседните маси да се заливат от смях. Възбудени и щастливи, двамата се сбогуваха с Конър на паркинга и се уговориха, че ако времето е подходящо, ще отидат в планината следващата събота.
През първите километри, докато пътуваха към дома си, Ед не продума и Джулия дори си помисли, че е заспал. После най-неочаквано той изрече:
— Какво ще кажеш да помолим Конър?
— Какво да го помолим?
Ед помълча.
— Да го помолим… дали ще се съгласи да стане баща на детето ни.
Джулия бе толкова шокирана, че едва не излезе от пътя.
— Какво? Сигурно се шегуваш. Сериозно ли говориш?
Един поглед й бе достатъчен да се убеди, че той не се шегува.
— За бога, Ед!
— Не, чакай малко. Изслушай ме.
Спри колата.
— Ед, стига! Наистина.
— Моля те, Джулия!
Спри колата.
— Май така ще е най-добре.
Тя отби от пътя и изгаси двигателя, но остави фаровете да светят. Ед намери ръката й и я стисна между дланите си.