— Ед, не мога да повярвам, че изобщо ти е хрумнало.
— Чакай. Първо ме изслушай.
— За бога, Ед.
— Слушай. Много мислих за това и…
— Страхотно. Е, не си губи повече времето с такива размисли, ясно?
Тя издърпа ръката си и скръсти ръце.
— Джулия, ще замълчиш ли за малко, за да ме изслушаш? Имаме избор. И двамата искаме дете, нали? Да. Можем или да си осиновим дете, дете на двама напълно непознати. И — не ме разбирай погрешно — ако това е, което искаш, чудесно. Или можем да си имаме дете, което да е много по-истински наше, дете, което ще носи гените поне на единия от нас — вдигна ръка и я погали по лицето. — Твоите.
Джулия въздъхна и заби поглед в пустия път, осветен от фаровете.
— И това дете ще израсте в утробата ти. Ще преминем през всичко това заедно, ще го усещаме как расте. Ще изживеем всички неща, които една двойка изживява. То ще бъде нашето дете, Джулия. Така, както едно осиновено дете не би могло да бъде. Не разбираш ли?
Тя не отговори. Бе прекалено шокирана, за да мисли нормално. Една кола мина край тях и Джулия се взира в стоповете й, докато те не изчезнаха зад завоя. Ед продължи спокойно:
— И единственият въпрос е кой да бъде биологичен баща на детето ни.
— И ти искаш да бъде Конър. Боже господи, Ед! Какво ти дава право да избираш? Аз нямам ли думата? Или това е някакъв мъжки въпрос между вас двамата с Конър?
— Стига, Джулия. Не казвам, че аз ще избера. Ако не приемаш тази идея, можем да се обърнем към банка за сперма или както там се наричат и да ни се падне някой непознат. Например някой едър глуповат футболист. По дяволите, май е най-добре да си осиновим дете.
— Говорил ли си с Конър за това?
— Разбира се, че не.
— Честно?
— Джулия, за бога, за какъв ме мислиш?
— Ед, достатъчно. Отговорът е «не», разбра ли?
Тя запали колата.
— Чудесно.
Подкара по шосето.
— Слушай, говориш, сякаш всичко е решено. Като че ли е естествено между приятели парашутисти и така нататък. Забрави за банката за сперма и за донорите. Защо направо не го извикаме да ми скочи и да го направим, както се прави.
Ед не отговори и Джулия кара мълчаливо известно време, поразена от това, което бе казала току-що, чудейки се каква побъркана част от мозъка й бе родила тези думи.
— Извинявай — сниши глас тя накрая. — Не исках да кажа това.
— Ти също ме извини. Да забравим цялата история. Беше лоша идея.
Повече не проговориха, а даже и след като се прибраха и си легнаха, не си пожелаха лека нощ. Джулия явно бе заспала, но сънят й бе неспокоен и напрегнат. Сънува Конър и Ед и лицата на неродени бебета, които прелитаха като фантоми.
Тези образи все още изпълваха главата й, когато тръгна, съвсем будна, на работа сутринта, и все още не успяваше да се отърси от тях, въпреки че децата отново се разшумяха.
Най-после звънецът иззвъня и оповести края на часа.
Когато децата свалиха престилките си и си тръгнаха, Джулия се върна на игрището, за да събере разпилените тебешири. Видя, че госпожа Лайтнър се е отправила към нея, и се приготви да изслуша упреците й. Сали Лайтнър бе дребна, спретната жена на около петдесет години, с очила с метални рамки и страховит нрав, ако можеше да се вярва на слуховете. Вероятно съвсем скоро Джулия щеше сама да се убеди в истинността им.
— Извинете за шума — каза тя.
— Няма нищо, скъпа. Видях колко се забавляваха децата.
Двете тръгнаха покрай стената. Госпожа Лайтнър гледаше над очилата си рисунките на пещерните семейства.
— Хм — констатира тя накрая. — Много са добри. Мисля да ги оставим така.
Докато шофираше към къщи и слънцето се снишаваше над планината, Джулия отново премисли всичко за стотен път.
Това, което се опитваше да си изясни, бе защо реагира толкова бурно на предложението на Ед. Очевидно бе свързано с тайните й чувства към Конър, които сякаш се засилваха още повече всеки път, когато го виждаше, и които тя вече възприемаше като срамно предателство спрямо Ед. По някакъв лишен от логика начин бе приела казаното от Ед като обвинение, сякаш той знаеше за чувствата й, и тя инстинктивно се опитваше да се защити категорично — като жена, обвинена в прелюбодеяние.
Но, Боже господи, да роди дете от Конър…
Нямаше ли това да запечата предателството с кръв, да го направи много по-лошо? Или проблемът просто бе, че тя нямаше доверие на самата себе си? Страхуваше се как може да се промени животът, ако носи неговото семе в утробата си, ако го усеща как расте и се движи, ако му даде живот и го роди на този свят, отгледа го и го закриля. Джулия започна да трепери.
Приближаваше мястото, където двамата с Ед бяха отбили колата от пътя, за да говорят предната вечер, и сега отново изключи двигателя. Слезе, пресече пътя и известно време постоя, втренчена в реката. Някои от листата на дърветата вече пожълтяваха. Съвсем бавно, огряна от златистата светлина, Джулия започна да разбира. Като отминала буря, всички съмнения и страхове, които бушуваха часове наред в главата й, замряха и стихнаха и тя осъзна — спокойно и с абсолютна яснота — какво желае.