Не можеше да има Конър, но можеше, ако той дадеше съгласието си, да има неговото дете. Дете, което щеше да бъде част от него, част от нея и най-големият дар за Ед.
Конър се изкатери на ограната от слънцето скала, преметна се през ръба й, чу рязкото размахване на криле и видя как един гарван изхвърча подплашено и отлетя към пропастта. Закачи въжето си за куката, която вече бе забита в скалата.
— Поемам ви! — извести той.
Надникна надолу в сянката на комина и видя Ед на една тясна издатина — десетина метра под него — да издърпва въжето, а Джулия, малко по-ниско и леко встрани, също го наблюдаваше. Конър започна да тегли въжето, местейки длан след длан, докато не усети, че се е опънало.
— Аз съм! — извика Ед.
— Тръгвай, когато си готов!
Последва кратка пауза и Конър видя, че Ед се приготвя и казва нещо на Джулия, което той не можа да чуе, после обърна лице нагоре и предупреди със силен глас:
— Тръгвам!
— Добре.
Конър затегли въжето при всяко отпускане и през цялото време гледаше Ед с мълчаливо страхопочитание. Никой случаен наблюдател не би познал, че е сляп. Той се бе катерил по тази скала няколко пъти, но тук планината бе много разнообразна и човек не можеше да запомни всяка цепнатина и издатина. Придвижваше се, буквално опипвайки скалата, и само два пъти бе извикал за помощ, за да му подскажат къде може да закрепи ръката или крака си. Засега най-много трудности им създаде тази част от изкачването, която бе най-равна — скалната река с огромните камъни, които приличаха на динозаври. Но дори и там Ед се справи сам, ориентирайки се с гъвкав бастун, нещо като дълга щека за ски, изработена от специална сплав. Спъна се няколко пъти и веднъж падна доста лошо, но успя да прекоси участъка, без Джулия или Конър да му помогнат. Катеренето им бе отнело по-дълго време, отколкото предния път, но не много. А сега им оставаше само един преход до върха.
Бе един от онези съвършени дни на ранната есен, в които Конър понякога правеше снимки за туристически брошури, небето изглеждаше безкрайно, без нито едно облаче, лазурносиньо, въздухът бе приятно топъл без никакъв повей на вятър. Зеленият океан на гората бе осеян с малки островчета в кехлибарено и ръждиво и тук-там жълтото на група тополи или трепетлики. По-високите върхове наоколо и в далечината вече бяха покрити с първия сняг.
Конър пристигна предната вечер и прекара нощта у Ед, за да могат да потеглят рано сутринта. Веднага щом пристигна, усети нещо различно у двамата, някаква леко напрегната атмосфера, и се зачуди дали не е прекъснал някакъв спор. Ед бе много по-тих от обикновено и по време на вечерята дори имаше моменти, когато и тримата се умълчаваха. Конър се опита да си го обясни с това, че е краят на една натоварена седмица. Може би просто и двамата бяха уморени. Или се тревожеха за изкачването.
Джулия се оттегли първа, като остави мъжете да допият виното си край огъня. Двамата си побъбриха известно време. Конър искаше да попита Ед дали е споделил с Джулия за резултатите от изследванията, защото му хрумна, че може би това е причината за напрежението, но не намери подходящ момент да зададе този въпрос.
Надяваше се до сутринта настроението да се е подобрило. Но не беше. Докато пътуваха с колата и после, по време на изкачването, тримата почти не продумаха, освен задължителните подвиквания, свързани с катеренето. Конър нямаше нищо против това. Понякога е приятно да помълчиш, когато си с приятели, особено в ден като този. Просто се надяваше между Ед и Джулия всичко да е наред.
Половин час по-късно стигнаха до върха. Като видя грейналото лице на Ед, щом се изкатери на скалната платформа, Конър се почувства дълбоко развълнуван. Той прегърна приятеля си и го поздрави и двамата извършиха ритуала си «Огнени сърца». Ед го помоли да го заведе до малката пирамида, постави длани върху нея, обърна се и застана, опрял гръб в скалата, сякаш оглеждаше хоризонта. Конър погледна Джулия. Тя също наблюдаваше Ед и бършеше сълзите си, като се усмихваше в същото време. После премести поглед към Конър и той й се усмихна, а тя направи гримаса, която показваше, че е ядосана на самата себе си, задето се е разплакала.
— Снимки! — извика Ед. — Трябва да си направим снимки!