Привечер, когато дядо Мехмед отвеждаше Скореца да му свири в кръчмата, Зуза оставаше сама. Тогава тя ставаше неспокойна, но не излизаше като по-напред да поскита из селото или да види другарките си. Тя сядаше на прага на ковачницата строга, замислена и ги чакаше. А когато се забавеха, отиваше в кръчмата, викаше ги и ги завеждаше в къщи.
Веднаж Зуза каза на Скореца:
— Да не ходиш вече с баща ми по кръчмите, чу ли! Магия ще ти направя. Ще те отровя.
Скореца погледна уплашено Зуза. Очите и горяха строго и сърдито.
— Какво да правя? — рече той. — Ако не слушам баща ти, ще ме изпъди.
— Нека те изпъди.
— Ще ми е мъчно, бе Зуза, за тебе.
Зуза се засмя и белите и зъби светнаха.
— И аз с тебе ще отида — рече тя решително и окачи нежно ръцете си на шията му.
В това време влезе дядо Мехмед. Сега той не бе пиян.
— Ха, така ли? — извика той. — Скорец, хайде хващай света, да те не гледат очите ми.
И той му посочи вратата.
Скореца, смутен, уплашен, изскочи бързо навън. Зуза тръгна след него.
— Ти стой — каза баща и. — Аз теб ще те заколя. — Той я бутна силно навътре, след това излезе и заключи вратата.
От тоя ден Скореца изчезна. Изчезна и Зуза, защото баща и я държеше заключена в ковачницата. Цели две седмици той не я пусна навън. Храна и вода и даваше през малкото прозорче откъм двора. Зуза търпеше мълчаливо.
Най-после старият циганин помисли, че всичко е минало, и я пусна.
Зуза потъмня. Лицето и повяхна, черните и очи загаснаха. Усмивката и избяга. Тя не излизаше вече никъде, не се събираше с другарки, не ходеше на хорото, не пееше и не отиваше да прибира баща си от кръчмата.
Вечерно време я виждаха подпряна до вратата на ковачницата, замислена, с очи, втренчени на запад към слънцето, което захождаше в запалените облаци над планините. Зад тях се пръскаше огън като от някоя страшна ковачница. Зуза гледаше дълго нататък и душата и гореше от също такива пламъци. Тя стоеше така до късно, докато съвсем се стъмваше, и се прибираше мълчаливо.
Една вечер дядо Мехмед не я намери в къщи. Той излезе да я търси. Обиколи цялото село. Зуза я нямаше. Никой никъде не бе я виждал.
Разчу се, че Зуза избягала. Скореца дошъл и я отвел. Стария циганин даде заявление до полицията. Търсиха я навсякъде — няма я. Скореца също го нямаше из околията.
Чак след месец един стражар доведе Зуза. Намерил я е в някакво далечно село. Ходила, обикаляла навсякъде да търси Скореца. Тя се прибра съсипана, изгладняла, изморена, изпокъсана, боса. Не я познаха. Само черните огнени очи бяха останали същите.
— Скореца търсих. С него исках да живея. Ама никъде го няма, Господ да го убие. Забрави ме, остави ме — каза тя на баща си и повече за това не продума.
Мина се доста време и тая история се позабрави. Но веднаж, нещо преди седмица, посред нощ из село се понесе гласът на гусла. Нейният жален глас обиколи цялото село, кръстоса всички улици.
— Скореца трябва да е бил — говореха хората на другия ден. — Ей че жално свиреше!
Но скореца го нямаше.
Сега бяха го намерили мъртъв в нивите. Цялото село се струпа там. Само Зуза не дойде.
На цветистия слог в една сляпа пътечка между буйно класилите ниви лежеше Скореца като заспал. В една ръка държеше гуслата си, в друга — малка бяла кърпичка. Младото лице бе бледо, хубаво, с израз, като че ще запее. Дългите ресници бяха затворили черните очи. Хората се трупаха любопитни, гледаха го, жалеха го, но никого не болеше сърцето за тоя чужд човек.
— От песни се е пукнало сърцето му — каза някой.
— От глад е умрял, сиромахът — каза една стара жена.
— От любов е умрял миличкия — рече една мома на другарките си.
И всички имаха право.