Мисля само как да се измъкна и да се обадя в офиса, но няма начин да избегна Александра Лоу, която приема възторжените отзиви за превъплъщението на дъщеря си в Дева Мария и за баварския си лебкухен13. Александра взема един от моите плодови пайове и бодва с изражение на съмнение нокътя си в пудрата захар, преди да лапне парчето и да обяви присъдата си през дъжд от трохи.
— Превъзходен плодов пай, Кейт. Киснеш ли плодовете в бренди или грапа?
— О, по малко и от двете, Алекс, знаеш как е.
Тя кима.
— За догодина мисля да предложа всички да направят козунак. Как ти се струва? Имаш ли хубава рецепта?
— Не, но знам един супермаркет, който има.
— Ха-ха-ха! Много добре. Ха! Ха! Ха!
Александра е единствената ми позната, която се смее все едно по сценарий. Безрадостно, с отпуснати рамене, тресейки се. Всеки момент очаквам да ме попита кога ще мина на непълен работен ден. „Мили Боже! Не знам как успяваш, честно. Клер, тъкмо казвах на Кейт, че не знам как успява. А ти?“
19.27:
Усилието да се прави на ангел дава отражението си върху Емили. Толкова е изтощена, че като нищо няма да забележи, ако прескоча три страници от приказката за лека нощ. Трябва да се заема с натрупалите се имейли. Но тъкмо пропускам страниците и две подозрителни очи автоматично се ококорват.
— Мамо, ти сбърка.
— Така ли?
— Пропусна частта, където Прасчо скача в торбата на Кенга!
— О, Боже, така ли?
— Нищо, мамо. Да започнем пак отначало.
20.11:
Телефонният секретар на масичката до телевизора е пълен със съобщения. Пускам го. От „Куик Той“ ми звънят по повод обаждането ми за недоставени коледни подаръци. „За съжаление поради безпрецедентното търсене поръчката ви няма да бъде изпълнена до Нова година.“
Боже! Какво им става на тези хора?
Второто съобщение е от майка ми и заема по-голямата част от лентата. Все още на „вие“ с новата техника, мама оставя паузи за отговор на човека от другия край. Обажда се, за да каже да не се притеснявам, че няма можем да посрещнем Коледа с нея. От нейните уверения ме заболява повече, отколкото ако се оплакваше. Това е нокаут с два удара, усъвършенстван от майките през вековете: първо те карат да се чувстваш виновна, след което те карат да негодуваш, задето се чувстваш виновна, от което ти става още по-зле.
„Изпратих по пощата книжки за Емили и Бен и нещо мъничко за теб и Ричард. Надявам се да ви хареса.“ — Както винаги, се опасява, че не прави нещата както трябва.
След неизказания укор на майка ми е цяло облекчение да чуя гласа на Джил Купър-Кларк, която ми пожелава весела Коледа. Съжалява, че не се е организирала с картичките тази година, но била малко болнава — смях — обаче новият й лекуващ лекар изглеждал като Дърк Богарт. Праща ми много поздрави и ме кани да й отида на гости някой път.
Накрая чувам глас, толкова лишен от топлота, че едва го разпознавам — Джанин, бивш брокер и приятелка. Джанин напусна работа миналата година, когато акциите на фирмата на мъжа й скочиха до небесата и Греъм забогатя до степен, когато можеш да си купиш яхта с име „Табита“, принадлежала някога на Аристотел Онасис. Докато работеше, Джанин харесваше общата ни изтощителна битка да въртим къща, докато се опитваме да прекосим „мъжката територия“, без да ни засегне неприятелският огън. Сега тя ходи на следобеден градинарски курс в Челси на тема „Как да доведете до съвършенство сандъчетата с цветя за прозорците“. Има зимни и летни дамаски за диваните, които сменя в точното време на годината, а напоследък подреди всички семейни снимки в тапицирани албуми, излъчващи приятния мирис на кожа и доволство, положени на масичката за кафе в гостната. Последния път попитах Джанин какво прави и тя отвърна: „О, нали знаеш, мотая се.“ Не, не знам. Аз и мотаене, не мисля, че се познаваме.