— Емили, дядо ти те помоли да оставиш солницата.
— Не, не съм — спокойно отбелязва Доналд. — Казах и да я остави. Там е разликата между моето поколение и твоето, Кейт — ние казваме, вие молите.
Няколко минути по-късно, докато бъркам яйцата на печката, изведнъж усещам, че Барбара наднича над рамото ми. Тя не може да прикрие учудването си от съдържанието на тигана.
— Боже мили, децата така ли предпочитат яйцата — препържени?!
— О, да. Винаги ги правя по този начин.
— О.
Барбара е вманиачена относно храната, която приема нашето семейство, независимо дали се отнася до липсата на зеленчуци в менюто на децата, или до моето странно нежелание да се трепя пред печката в приготовление на първо, второ и трето.
— Трябва да се засилиш, Катрин. — Нито едно събиране на семейство Шаток не минава, без свекърва ми да ме приклещи край саксията с африканска виолетка до килера и да изрече шепнешком: — Ричард изглежда много слаб, Катрин. Не изглежда ли Ричард много слаб?
Когато Барбара каже „слаб“, думата веднага добива тежест: — тлъста, задъхана, обвиняваща. Затварям очи и се опитвам да събера запасите от търпение и разбиране, каквито не притежавам. Жената, застанала пред мен, е снабдила съпруга ми с ДНК, която му е дала за цял живот тяло на мотовилка, а след трийсет и шест години тя обвинява за това мен. Честно ли е? Издигам се над тези обиди към качествата ми на съпруга или поне над това, което е останало от тях.
— Но Ричард си е слаб — възпротивявам се аз. — Рич беше кльощав и когато се запознахме. Това е едно от нещата, които харесвам в него.
— Винаги си е бил слаб — отстъпва Барбара, — но сега направо се е стопил. Още щом го видя, когато слезе от колата, Черил ми каза: „Барбара, Ричард не ти ли изглежда изтощен?“
Черил е зълва ми. Преди да се ожени за Питър, брата счетоводител на Ричард, Черил заемаше важен пост в „Строежи Халифакс“. Но откакто роди първото от трите им момчета през 1989 година, Черил стана член на онова, което приятелката ми Дебра нарича „мамафия“ — влиятелна, добре организирана клика на майките домакини. И Черил, и Барбара третират мъжете все едно са добитък, нуждаещ се от внимателно стопанисване. Нито една Коледа не минава, без Черил да ме попита дали кашмиреното ми поло не е дизайнерско, или дали е редно Рич да къпе горе децата сам.
Питър помага вкъщи много по-малко от Ричард, но с годините съм разбрала, че на Черил й е приятно и даже насърчава безполезността на съпруга си. Питър играе важна роля в живота на Черил като „кръста, който трябва да нося“. Всеки мъченик се нуждае от по един Питър, който с течение на времето може да бъде обучен да не разпознава дори собствените си гащи.
Неща, които приемам за даденост в Лондон, тук се възприемат като ексцесия на равенството.
— Сома — казва Ричард, ухилен до ушите, докато прекосява кухнята, понесъл с два пръста издутия памперс, чиято прасковена миризма води обречена битка с вонята отвътре. (Рич е измислил система за оценяване на памперсите на Бен: незначителните произшествия са „беля“, средното разтоварване е „крокет“, докато пълното, което се изчиства със седем мокри кърпички, е „Сома“ — заради пословичното наводнение. Веднъж, но само веднъж имахме „вулкана Кракатау“ — иначе напълно естествено явление, но не и на гръцко летище.)
— Разбира се, по наше време бащите изобщо нямаха желание да помагат — казва Барбара и потръпва. — Не можех да накарам Доналд да се доближи до пелена. Би избягал на километри.
— Ричард е страхотен — казвам предпазливо. — Нямаше да се справя без него.
Барбара взема глава червен лук и го срязва с ожесточение.
— Трябва да се грижим за мъжете. Те са крехки цветя — размишлява тя, като натиска острието, докато лукът не изхрущява. — Ще разбъркаш ли соса, Катрин? — Черил влиза и започва да размразява сиренки и кошнички от бутер тесто за утрешното събиране на по питие.
Чувствам се толкова самотна, когато Барбара и Черил се суетят и бъбрят в кухнята, въпреки че и аз съм там. Предполагам, че така е било от векове. Жените са се занимавали с женската работа, разменяйки си заговорнически погледи и снизходителни въздишки заради мъжете. Аз обаче никога не съм била част от „мамафията“; не знам кода, паролите, тайните ръкостискания. Очаквам от един мъж — от моя мъж — да върши женска работа, защото ако не го прави, аз не мога да върша мъжката работа. А тук горе, в Йоркшир, гордостта от работата ми, от факта, че мога и настина осигурявам семейството си, се превръща в неудобство. Изведнъж осъзнавам, че едно семейство иска много грижи, смазка, която да му помага да върви като по масло; докато моето малко семейство почти подскача по неравностите, а спирачките са започнали да скърцат.