— Не, стои точно тук, в шкафа.
— Не, не стои там от 1997 година. Мила, моля те ела да си легнеш. След пет часа трябва да ставаш.
Гледката на Ричард, който отива да си легне, ме изпълва с копнеж да го последвам, но не мога да оставя кухнята в това състояние. Просто не мога. Стаята носи следите от тежка битка. Насред трапезарията лежат един шрапнел от лего и няколко осакатени Барбита — една без крака, друга без глава — които си правят нещо като пикник на карираното ни тартаново килимче за излети, по което още не са изчистени зелените петна от последното ни излизане до Праймроуз Хил през август. До стелажа за зеленчуци има купчинка стафиди, за които съм сигурна, че стоят там от сутринта, когато тръгнах за летището. Някои неща са се променили през отсъствието ми; половин дузина ябълки са добавени в голямата стъклена купа върху чамовата маса до портала към градината, но никой не се е сетил да изхвърли старите плодове под тях и крушите на дъното са започнали да пускат лепкав кехлибарен сироп. Докато ги изхвърлям една по една в кофата за боклук, потръпвам от съприкосновението със загнилото месо на плодовете. След като измих и подсуших купата, внимателно избърсвам ябълките и отново ги слагам вътре. Цялата операция ми отнема може би около седем минути. После се заемам да забърша плота от неръждаема стомана, но вследствие на търкането се разнася неприятна миризма. Подушвам кърпата. Лигава от бактериите, от нея се излъчва сладникавата противна воня на загнили дръжки във ваза. Колко точно полускапан трябва да бъде един парцал, преди някой в тази къща да реши да го изхвърли?
Запращам парцала в препълнената кофа и поглеждам за нов под мивката. Нов няма. Разбира се, няма нов, Кейт, нямало те е, за да купиш. Изваждам стария от боклука и го накисвам в гореща вода и белина. Остава само да приготвя крилете и ореола на Емили за сутринта.
Тъкмо изгасих осветлението и се заизкачвах по стълбището, когато се сетих за нещо. Ако Пола види опаковките от „Сейнзбъри“ в кофата, веднага ще разпространи новината за измамата ми сред бавачките. О, по дяволите! След като измъкнах кутиите от кофата, увих ги във вчерашния вестник и понесох вързопчето, държейки го на една ръка разстояние пред себе си, към входната врата. Хвърлих поглед вляво и вдясно, за да се уверя, че никой не ме наблюдава, и ги пъхнах в големия черен чувал пред къщата. Накрая, след като се освободих от уликите, последвах съпруга си в леглото.
През прозореца на стълбището и декемврийската мъгла, полумесецът е наклонил сърпа си над Лондон. Дори Луната веднъж месечно си позволява да вдигне нагоре крака, за да отмори. Мъжът на Луната, естествено. Ако имаше жена на Луната, тя никога нямаше да може дори да приседне. Не е ли така?
Мия зъбите си, без да бързам. Броя до двайсет на всеки зъб. Ако се задържа достатъчно дълго в банята, Ричард ще заспи и няма да се опита да правим секс. Ако не правим секс, мога да пропусна къпането на сутринта, ще имам време да се занимая с имейлите, които са се насъбрали, докато ме нямаше, и евентуално да купя някои подаръци на път за работа. Остават само десет дни за пазаруване до Коледа, а аз имам в наличност едва девет подаръка, което значи, че остава да купя още дванайсет плюс дреболиите за чорапчетата на децата. Освен това все още нищо не съм получила от „Куик Той“ — бързи услуги за доставка на подаръци.
— Кейт, идваш ли? — вика ме от спалнята Ричард. Гласът му звучи сънливо. Много добре. — Искам да обсъдим нещо. Кейт?
— След една минута — отговарям. — Само ще се кача горе, за да проверя децата.
Изкачвам стъпалата до горната площадка. Пътеката е така изтъркана, че ръбът на всяко стъпало прилича на изсъхналата трева, която можеш да видиш, когато вдигнат тентата от моравата няколко дни, след като е минала сватбата. Много скоро някой ще пострада. Вече горе, задържам дъха си и тихо проклинам тези високи и неудобни лондонски къщи. Застанала сред пълния покой пред детските стаи, долавям различния маниер, по който спят — неговото сумтене на малко прасенце и нейните въздишки на принцеса.
Когато не мога да заспя, а вярвайте ми, бих мечтала за сън, ако съзнанието ми не беше затормозено от други неща, обичам да се промъквам в стаята на Бен, да сядам на синия стол и само да го гледам. Моето бебче изглежда така, сякаш доброволно е изпаднало в безсъзнание, като един много малък мъж, който се опитва да се качи на набиращия скорост автобус. Тази вечер се е изтегнал по дължината на креватчето с разперени ръце и малки пръстчета, свити около някаква невидима пръчка. Сгушено до бузата му е отвратителното кенгуру, което боготвори. Има цял рафт, пълен с най-хубавите плюшени животни, които може да купи един грижовен родител, а той какво избира за обект на обичта си? Кривогледо двуутробно от коша с преоценени играчки. Бен още не може да си каже кога е изморен, вместо това просто казва Ру. Не може да заспи без Ру, защото за него Ру означава сън.