— Нищо не чувам — разтреперан, отговаряше той.
Безшумна електролодка го съпровождаше при първото излизане. На борда не разбираха защо Хари не чува. Оттам наредиха:
— Дръжте предишния курс!
Океанът се нахвърляше към Хари като разярен звяр. Нещо охкаше и ахкаше в него, крещеше, въздишаше и умираше. Отзад гърмеше прибоят, отпред с басов тътен известяваше за своето приближаване бушуващата на хиляди мили оттук буря.
— Защо мълчите, Хари? — извикаха от електролодката.
— Нима вие ме чувате!
— Какво има? При нас е пълна тишина!
— А на мен постоянно ми пречи шумът.
— Спуснете се надълбоко! — последва команда.
Хари се спусна надолу. С всеки метър всичко наоколо се изменяше. Мяркаха се огнени щрихи, зигзаги, като че ли летяха ракети, по-дълбоко ракетите се превръщаха в светлинки — сини, зелени, — висящи като луната. А после вместо очакваната тъмнина се появи пурпурно зарево с жълти оттенъци — светеше тинята по дъното… Тук-там се полюшваха сините и рижи глави на водораслите, в негаснещи поляни аленееха холотурии, камъните светеха червено. Между тях се мяркаха морски таралежи, скариди, като мълнии префучаваха моруни, а звездите си бяха звезди, само че съборени в дълбокото… Беше удивително омайващо зрелище, достъпно само за обитателите на морето. Но това бе свят на напълно открита жестокост, където силните изяждаха слабите. Зъбите и широкото гърло господствуваха над слабите и беззащитните. Хари беше потресен. Почувствува желание да въздъхне и се втурна към повърхността. Когато на борда го попитаха какво е видял там, той отговори:
— Ужас…
Може би Хари Полман се оказа неспособен да понесе новия свят. Стълкновението с неизвестното му се удаде трудно. Два пъти му се случи да се спасява от акули, сродниците-делфини почувствуваха в него нещо несвойствено и го отблъскваха, заплашваха го със зъби. Невидимите морски дребосъци му деряха плавниците, като го караха да се мята.
— Мистър Батли — молеше той, когато го връщаха в спокойната клетка, — не мога да понеса това. Искам да прекратите опитите. Не е по силите ми.
— Търпение, Хари, занапред е най-главното.
— Какво именно, мистър Батли?
— Ще дойде време, ще разберете!
— Но аз не мога!
— Контракта, Хари, вие се съгласихте… — напомни Батли.
Това смиряваше Хари Полман.
— Оставете ме да си почина — молеше той.
— Не забравяйте, че разполагаме само с един месец. Изпитанията са занапред.
— Какво занапред? — питаше със страх Хари.
Шефът свиваше рамене. Може би и той не знаеше какви изпитания ще има или чакаше някакви указания от ръководството на института.
В края на краищата успехът на опита беше не само успех на Батли. Над него стоеше научният съвет, още по-горе — дирекцията, свързана с държавния апарат. Постиженията на института ставаха постижения на държавата. И колкото по-значителни бяха, толкова повече възможности те предоставяха, толкова по-здраво вземаше в ръцете си държавата тези постижения. Батли, Глен, Хари? В голямата работа те са безлични и безразлични. Важен е резултатът от тяхната работа, а държавата се ползува от резултата, както си иска. Затова Батли, доложил за успеха на опита, вече не беше господар на замисления от него експеримент.
— Не зная — призна той на Глен — какво ще стане по-нататък! Отгоре посрещнаха човека-делфин с аплодисменти! Сега трябва да очакваме изпитанията.
За характера на опитите Глен разбра случайно.
Беше при шефа сутринта. Настроението на Батли беше добро и той с увлечение фантазираше:
— В бъдеще БМТ ще играе голяма роля. Делфините са само начало, Глен. На трето място след делфините и маймуните са слоновете. Сега успяхме да погледнем в океана, а после в джунглата…
Лекият звън на зумера и светналият на таблото надпис „Неотложно“ прекъснаха разговора.
— Един момент, Глен, това е от хирургическата лаборатория — каза той, като стана. — Ще се върна след минута. Помислете за нашия разговор…
Мина много време. Батли не се връщаше. Два пъти звъня телефонът. Глен не се осмели да вдигне слушалката. Раздаде се трети звън. „Може би е шефът“ — помисли той и вдигна слушалката.
— Генерал Бидмен — заговориха, явно продължавайки разговора с някого — предлага изпитанията да се проведат в сряда. За участие ще отделим два ескадрени миноносеца…
— Извинете — отговори Глен, — имате грешка.
— Това кабинетът на мистър Греви ли е? Кой говори?
— Телефонът на директора е Е-72-17 — отговори Глен и затвори.
Професорът се забави. Трябваше да си отива. В тази минута Глен не свърза с нищо разговора за миноносците и генерала, пък и нямаше време: в кабинета стремително се втурна Батли.