— Нещастие, Глен — каза той, — Хари умря.
— Хари… — не разбра Глен. — Делфинът?
— Полман! — Батли барабанеше с пръсти по масата. — Неговото тяло е безмозъчен калъф… — Шефът извиси глас, като ругаеше асистентите. — Как са посмели да не догледат. Институт ли е това, или ресторантска миячна? Не са стерилизирали добре конците. Шевовете са загноили. Нали той не можеше нищо да каже, да се оплаче…
Трагедията започна да стига до съзнанието на Глен.
— Скотове. За една седмица са довели възпалението до гангрена.
— Какво ще правим?
— Хари ще си остане делфин! Завинаги.
— Но ще пожелае ли той?
— Иска не иска. — Батли направи неопределен жест. — Ще търси бисери и подводни съкровища.
— А семейството? Хари има жена и дете!
— Какво мога да направя? — Батли вдигна глава с разстроено лице. — Какво мога да направя, Глен?
За това, че в изпитанията ще участвуват военни кораби, Глен си спомни по-късно, когато се оправи от труса във връзка със смъртта на Хари. Сега, като си спомни за разговора по телефона — тонът прозвучал в думите на генерала и миноносците беше сърдечен, с какъвто през уикенда си говорят уважаващи се един друг партньори, — Глен се разтревожи. Изглежда, че институтът, Батли и самият той служат не на тези цели, които се рекламират: развитието на медицината, победа над бариерата на несъвместимостта… Експериментът „Меркурий“ също бе замислен с друга цел.
Подозренията на Глен се потвърдиха. Той бе призован за участие в изпитанията като помощник на шефа. Тук той окончателно се убеди, че институтът работи в контакт с военните.
Заставяха Хари да плува с различна скорост, присадиха му в кожата датчик, правеха му електрограми, динамограми, пускаха го да се състезава с торпедо. Винаги побеждаваше Хари. Но при него нещо не вървеше.
— Как работят мускулите, кожата? Разбирате ли — кожата? — питаше професорът. — Как добивате скорост? Чувствувате ли завихряне?
Хари отговаряше, че да плува за него е така естествено, както за човека да ходи — нима той чувствуваше свиването на мускулите.
— Разберете, Хари, нас ни интересува кожата, тайната на нейната приспособимост към движението — вмесваше се в разговора генерал Бидмен. — Искаме да разберем тайната на бързото плуване на делфина. Вие ни съобщавате по-малко от това, което знаем. Разделете всяко движение на съставните му действия и ни предайте елементите, анализа…
Но Хари не можеше. На края съвсем престана да отговаря; опитите завършиха без резултат.
— Да — нервно хапеше пурата си генерал Бидмен, — или той не осъзнава получената сила, или е толкова глупав, че не иска да я разбере.
— И това ви озлобява? — питаше Батли.
В дъното на душата си той беше на страната на Хари. Професорът се интересуваше от физиологичната, дори от философската страна на експеримента. Но определени кръгове се интересуваха от загадката на движението на делфина във водата. Това би дало неограничени възможности да се увеличи скоростта на подводниците. И още в дъното на душата си Батли чувствуваше вина пред подложения на опит човек.
Повторни изпитания не се състояха. Хари се отказа от опитите и пожела да му върнат човешкия облик. Уговорките и напомнянията за контракта не помогнаха. Хари настояваше.
— Вразумете го, Глен. Поставете го пред свършен факт. Вие сте му приятел и ще ви бъде по-лесно да направите това.
— Но, мистър Батли… — Глен тази сутрин не беше настроен миролюбиво и предложението на шефа му се стори безсрамно. Той веднага реши да се възползува от съвета на професора — да оперира с факти.
— Хари ни смята за престъпници, за убийци.
— Глен, много рисковано избирате думите си.
— Е и какво? И за какво? За да се възползуват от експеримента военните? Тези състезания с торпедо…
— Не бъдете наивен, Глен — опита се да го успокои професорът. — Наложиха ни тази програма. Разберете: аз и вие сме слуги. За долари, Глен. И Хари загина за пари. Чиста наука няма, Глен, запомнете.
За първи път професорът говореше за пари. Значи, и Батли не презираше толкова парите и правеше всичко, каквото искат от него за пари. Професорът беше толкова жалък, колкото Глен и Хари.
— Отивайте — настоя Батли.
Глен мълчаливо тръгна към клетката. Главата му бе празна. Какво щеше да каже на Хари, какво?
— Старче… — започна фамилиарно той, като се наведе над делфина — трябва да продължим опитите.
— Не — предаде Хари. — Достатъчно! Стига съм плувал пред торпедо. Повече не искам. Върнете ми тялото.