В този момент Марго се появи на входа на зала 3 в спешното отделение. Бутна настрана паравана и се приближи към леглото. В едната ръка носеше малка Бехерова стъкленица, пълна с водниста зеленикаво-кафява течност. Горната част на стъкленицата бе покрита с филтри за кафе, които той беше взел от стаята за почивка на спешното отделение. Стъкленицата бе увита в тънък прозрачен найлон, стегнат с ластик.
Един от лекарите я погледна.
— Вие пък коя сте?
Марго не отговори, втренченият й поглед се насочи към неподвижното тяло в леглото. После се насочи към сестрите.
— По дяволите, нямате работа тук! – изкрещя лекарят. – Това е стерилно пространство!
Марго се обърна към една от сестрите.
— Дайте ми една спринцовка с хиподермична игла.
Сестрата примигна от изненада.
— Моля?
— Хиподермична игла. С голяма спринцовка. Веднага!
— Прави каквото ти казва – обади се Д’Агоста и показа полицейската значка. Сестрата погледна от Марго към лейтенанта после към лекарите. След това безмълвно дръпна едно чекмедже, в което имаше продълговати предмети, завити в стерилни опаковки. Марго грабна един и скъса опаковката, откривайки голямата пластмасова спринцовка. После бръкна в същото чекмедже, избра игла и закрепи адаптора й към края на спринцовката. Тръгна към Д’Агоста и Констънс. Дишаше тежко, челото й беше осеяно с капки пот.
— Какво става? – попита другият лекар, който откъсна поглед от работата си.
Марго местеше поглед от Констънс към Д’Агоста и обратно. В едната ръка стискаше спринцовката, а в другата – Бехеровата стъкленица. Безмълвният й въпрос висеше тежко във въздуха.
Констънс кимна.
Марго огледа противоотровата под силната светлина в зала 3 на спешното отделение, махна запушалката на стъкленицата, пъхна иглата в течността, изтегли доза с буталото. След това я извади, вдигна нагоре и тръсна края, за да махне възможни мехурчета. Пое дълбоко дъх и тръгна към леглото.
— Това е върхът! – развика се лекарят. – Дръпнете се от пациента ми!
— Нареждам ви да й осигурите достъп – намеси се Д’Агоста. – По силата на моите пълномощия като лейтенант от Нюйоркската полиция.
— Тук нямате никакви пълномощия. Писна ми от вас. Сега ще се обадя на охраната.
Д’Агоста плъзна ръка към кръста си, но за своя изненада откри, че кобурът му е празен. Служебното му оръжие го нямаше!
Завъртя се към Констънс и видя, че е насочила служебния му .38-калибров револвер срещу лекарите и сестрите. Макар да беше успяла да измие по-голямата част от калта и мръсотията и да смени окъсаната шемизетка с болничен халат, все още бе покрита с драскотини и порезни рани. Изражението й беше смразяващо със своята напрегнатост. В залата настана тишина и цялата работа замря.
— Ще спасим живота на вашия пациент. А сега се дръпнете от паник бутона.
Нейното изражение и в не малка степен оръжието на Д’Агоста в ръката й накараха медицинския екип да отстъпи.
Марго използва смайването на лекарите, бързо забоде спринцовката в инфузионната система и с натиск на буталото вкара около три кубически сантиметра от течността.
— Ще го убиете! – изрева един от лекарите.
— Той вече е мъртъв – възрази Марго.
За миг всички останаха парализирани от шок. Пендъргаст лежеше неподвижно в леглото. Различните пиукания и писукания на машините, които следяха състоянието на пациента, образуваха своеобразен погребален марш. Сега сред този хор се чу нов, по-дълбок тревожен звук.
— Отново колабира! – обяви първият лекар от долния край на леглото.
За миг Марго замръзна на място, после вдигна спринцовката до инфузионната система.
— Мамка му – възкликна тя и вля двойна доза от противоотровата.
В този момент, все едно се бяха наговорили и пренебрегвайки револвера, сестрите и лекарите се впуснаха напред, заобиколиха я и измъкнаха спринцовката от несъпротивляващата се ръка. После настъпи хаос от остри викове и заповеди, след малко избухна воят на алармата.
Бледа и с втренчен поглед, Констънс свали оръжието.
— Не се долавя пулс, камерна тахикардия! – Един от гласовете надвика останалите.
— Губим пациента! – изкрещя вторият лекар. – Сърдечен масаж, веднага!
Д’Агоста стоеше парализиран от шок и наблюдаваше как фигурите в бели престилки трескаво работят около леглото. На ЕКГ монитора се виждаше права линия. Той пристъпи към Констънс, внимателно измъкна револвера от ръката й и го прибра в кобура.
— Съжалявам.
Вторачи се в безполезната суетня и се опита да си спомни последния път, когато Пендъргаст бе разговарял с него. Не онова полуналудничаво избухване в оръжейната зала, а наистина разговор – лице в лице. На Д’Агоста се струваше много важно да си спомни тези последни думи.