Д’Агоста преглътна с труд. Сега наистина миризмата стигна до него и усети пържените пикантни италиански наденици, с които беше закусил, да се надигат.
— Това беше основната работа на Марсала – обясни Сандовал. – Да следи процеса на накисване. Разбира се, работеше и с бръмбарите.
— Бръмбарите?
— Насам. – Сандовал се върна в главния коридор, подмина няколко поредни врати, после влезе в друга лаборатория. За разлика от помещението за накисване, тук беше пълно с малки стъклени корита, подобни на аквариуми. Д’Агоста отиде при едно от тях и надникна вътре. Видя нещо, което приличаше на голям умрял плъх. Върху него гъмжеше от черни бръмбари, заети енергично да си пълнят търбусите с леша. Дори успя да чуе шума от тяхното джвакане. Детективът отскочи назад, ругаейки под нос. Закуската опасно се размърда в стомаха му.
— Кожни бръмбари – обясни Сандовал. – Месоядни. Така сваляме месото от костите на по-малки видове. Оставят скелетите добре свързани.
— Свързани? – попита Д’Агоста с пресекващ глас.
— Нали разбирате, свързване на костите, закрепването им за метални рамки за излагане или проучване. Марсала се грижеше за бръмбарите и видовете, които постъпваха тук. Също така се занимаваше с обезмасляването.
Детективът не попита, но Сандовал въпреки това продължи да обяснява:
— Щом от екземпляра са останали само костите, те се потапят в бензол. Хубавото накисване ги кара да побелеят, стопява липидите и премахва миризмата.
Те се върнаха на централния коридор.
— Такива бяха основните му отговорности – обясни Сандовал. – Както вече ви обясних, със скелетите Марсала беше вълшебник. Затова често го караха да ги свързва.
— Разбирам.
— Всъщност той направи своя кабинет в лабораторията по свързване.
— Моля, заведете ме.
След като отново докосна носа си с кърпичката, Сандовал продължи надолу по коридора, който сякаш нямаше край.
— Това са някои от сбирките на кости – обяви той, посочвайки към поредицата врати. – Колекциите са подредени таксономически. А сега навлизаме в антропологическите колекции.
— Какво представляват?
— Погребения, мумии и „подготвени“ скелети – трупове, събирани от антрополози, често от бойните полета, както по време на Индианските войни, и донесени тук в музея. Нещо като изчезнало изкуство. През последните години бяхме принудени да върнем доста от тях на племената.
Д’Агоста погледна в една от отворените врати. Различи редици дървени шкафове с врати от вълнисто стъкло, в които лежаха безброй плъзгащи се вани със залепен за тях етикет.
След като минаха край дузина или повече хранилища, Сандовал въведе детектива в лаборатория, пълна с работни тезгяхи и маси с плотове, покрити с талк. Тук вонята беше по-слаба. Върху тезгяхите стояха скелетите на различни животни в различна степен на завършеност. Няколко бюра бяха опрени в далечната стена. Върху тях имаше компютри и бяха струпани различни инструменти.
— Това беше бюрото на Марсала – обяви Сандовал, докато сочеше към едното от тях.
— Имаше ли приятелка? – попита Д’Агоста
— Не съм чувал.
— Какво правеше през свободното си време?
Сандовал сви рамене.
— Не говореше за това. Беше повече или по-малко потаен. Фактически лабораторията беше неговият дом – работеше до късно. Струваше ми се, че няма личен живот извън лабораторията.
— Казахте, че бил ръбат тип, с когото трудно се работи. Имаше ли нещо определено, което го дразнеше?
— Винаги намираше за какво да се скара.
— Нещо, което се набиваше на очи?
Сандовал се поколеба. Детективът чакаше с бележник в ръката.
— Да, имаше едно нещо – започна най-накрая Сандовал. – Преди два месеца дойде един от кураторите на млекопитаещите с група много редки, почти изчезнали прилепи, които събрал в Хималаите. Марсала ги сложи в някои от тавите с кожни бръмбари. След това... прецака нещата. Не ги проверявал редовно, както е трябвало да прави, оставил ги прекалено дълго. Това изобщо не беше типично за него, обаче по това време, изглежда, нещо го глождеше. Както и да е. Ако не извадиш експоната навреме от тавата, може да бъде съсипан. Гладните бръмбари изгризват хрущялите, костите се разкачват и тогава изяждат и костите. Това се случи с образците от прилепи. Специалистът по прилепите – той е малко луд като повечето от кураторите – направо откачи. Каза на Марсала някои ужасни неща пред всички служители на отдел „Остеология“. Наистина ядоса Марсала, но нямаше какво да направи, защото той беше сбъркал.
— Как се казва този куратор?