— Много щедро от ваша страна – кимна Пендъргаст.
— Разбира се, напълно естествено. Обещавам, че ще бъдем добри стопани на земята. Старата сграда не може да се пипа, защото е паметник на културата, но от нея ще излезе чудесен клуб, бар, ресторант и офиси на управата. Комплекс „Кипарисови алеи“ ще бъде проектиран и построен в съответствие с всички екологични изисквания. Изцяло зелено строителство с най-модерните природосъобразни технологии. Според вашето желание кипарисовото мочурище ще бъде запазено като резерват за диви животни. По закон определена част от комплекса, тоест имението, трябва да бъде запазена за екологично оттичане на водата като средство срещу свлачища. Мочурището ще се впише отлично в това изискване. Голф игрището с трийсет и шест дупки само ще подсили привлекателността на „Кипарисови алеи“.
— Не се съмнявам.
— Ще се радвам да бъдете мой почетен гост в голф клуба, когато пожелаете. И така... следващата седмица започвате с пренасянето на семейното гробище? – попита Бартлет.
— Да. Ще уредя всички подробности и разходи.
— Много мило от ваша страна. Уважение към мъртвите. Похвално. Християнско.
— Да не забравяме Морис – подхвърли Пендъргаст.
При споменаването на Морис, възрастния иконом, който безброй години беше поддържал „Полусянка“, постоянното слънчево изражение на Бартлет леко помръкна. Морис беше древен като околните хълмове, крайно немощен, суров и мълчалив. Обаче Пендъргаст се бе оказал костелив орех в това отношение.
— Да, Морис.
— Ще го задържите на работа като иконом, докато желае.
— Така се споразумяхме. – Предприемачът вдигна отново очи към внушителната фасада. – Нашите адвокати ще се свържат с вас за довършване на продажбата.
Пендъргаст кимна.
— Чудесно. Сега ще оставя вас и... младата дама... да окажете последна почит. Моля, не бързайте! – Бартлет любезно отстъпи назад от къщата. – Да ви закарам ли до града? Сигурно сте дошли с такси, защото не виждам кола...
— Благодаря, нямаме нужда от превоз – отговори Пендъргаст.
— Разбирам. В такъв случай довиждане. – Бартлет стисна последователно ръката на Пендъргаст и на младата жена. – Благодаря ви отново. – След като се обърса за последно с носната кърпа, се върна при колата си, запали двигателя и замина.
Пендъргаст и Констънс Грийн се изкачиха по древните стъпала на покритата веранда и влязоха вътре. След като извади малка връзка ключове от джоба си, Пендъргаст отключи входната врата на къщата и пропусна Констънс да влезе преди него. Вътрешността миришеше на политура, старо дърво и прах. Те крачеха мълчаливо през различните помещения на първия етаж: приемната, салона, трапезарията – като тук-там оглеждаха различните вещи в тях. Всичко пред очите им беше етикетирано с имената на различни антиквари, агенции за недвижими имоти, аукционни къщи и готово за изнасяне.
В библиотеката спряха, а Констънс застана пред стъклената витрина на шкафа. Вътре лежаха истински съкровища: първото фолио на Шекспир[47], ранен екземпляр от Пребогатия илюстрован часослов на херцог дьо Бери, първо издание на „Дон Кихот“. Обаче онова, което най-вече интересуваше Констънс, бяха четири големи тома в края на лавицата. Тя издърпа почтително единия и запрелиства страниците, възхищавайки се на невероятно реалистичните и ярки рисунки на птици по тях.
— Албумът на Одюбон „Птиците на Америка“ – измърмори тя. – Всички четири тома – фолианти, за които твоят прапрапрапрадядо се е абонирал лично при Джеймс Одюбон.
— Да, бащата на Езекия – потвърди Пендъргаст с безизразен глас. – Тъй като това е истината, мога да ги задържа заедно с Гутенберговата библия, която е у нашата фамилия от времето на Анри Пендъргаст дьо Мускетон. Двете издания предхождат петното на Езекия. Всичко останало в библиотеката трябва да се махне.
Те се върнаха в приемната и поеха нагоре по широкото стълбище към горната площадка. Салонът на горния етаж лежеше пред тях и когато влязоха, минаха край чифт слонски бивни от двете страни на входа. Вътре освен кожата на зебра и множеството препарирани трофеи по стените имаше и оръжеен шкаф, пълен с редки и много скъпи ловни пушки. Подобно на долния етаж, и тук всяка пушка беше етикетирана.
Констънс се приближи към шкафа.
— Коя беше на Хелън? – попита тя.
Пендъргаст бръкна в джоба си и отново извади връзката ключове. Отключи шкафа и извади двуцевка с гравирани метални части и инкрустирана със скъпоценни метали ложа и приклад.
47
Първото фолио е отпечатано през 1623 г. - седем години след смъртта на Шекспир, и съдържа 36 пиеси. - Б. пр.