— Двуцевка „Кригхоф“ – обясни той. Загледа се в нея и сякаш се пренесе в друго време. После си пое дълбоко дъх. – Беше моят сватбен подарък за нея. – Предложи я на Констънс.
— Ако нямаш нищо против, бих предпочела да не я взимам – отказа тя.
Пендъргаст върна пушката на място.
— Крайно време е да се освободя от тези пушки и всичко свързано с тях – измърмори той сякаш на себе си.
Седнаха около централната маса в салона.
— Значи наистина ще продадеш всичко? – попита Констънс.
— Всичко, което е било придобито пряко или непряко с пари от еликсира на Езекия.
— Нали не искаш да кажеш, че си повярвал в правотата на Барбо?
Пендъргаст се поколеба, преди да отговори.
— Преди моето... ъъъ... заболяване, никога не съм си задавал въпроса за богатството на Езекия. С Барбо или без него, мисля, че освобождаването ми от всички мои имоти в Луизиана, пречистването от плодовете от труда на Езекия, е правилно. Днес цялата тази собственост е като отрова за мен. Както знаеш, влагам парите, получени от продажбата, в нова благотворителна организация.
- Vita Brevis[48] — струва ми се подходящо име, нали?
— Твърде подходящо, защото целта на организацията е доста необикновена, макар и уместна.
— И каква е тя?
По лицето на Пендъргаст се плъзна лека усмивка.
— Светът ще види.
Станаха от масата и направиха кратка обиколка на втория етаж, като Пендъргаст проявяваше интерес към различни неща. Останаха малко по-дълго в стаята, която е била негова като дете. След това слязоха отново на първия етаж.
— Остава винарската изба – отбеляза Констънс. – Ти ми каза, че е великолепна – събрани на едно място всички винарски изби на фамилните клонове, които са измрели. Няма ли да я разгледаме?
Сянка мина по лицето на Пендъргаст.
— Ако нямаш нищо против, мисля, че още не съм готов за това.
На входната врата се почука. Той отиде да отвори. Пред нея стоеше любопитна особа: нисък, слаб мъж, облечен в черен фрак с бял карамфил в бутониерата. В едната си ръка стискаше скъпа на вид чанта, а в другата, макар денят да беше ясен, спретнато сгънат чадър. На главата му се мъдреше бомбе под ъгъл, на косъм от онзи, който човек би сметнал за екстравагантен. Приличаше на някаква кръстоска между Еркюл Поаро и Чарли Чаплин.
— О, господин Пендъргаст – каза мъжът със сияещо лице, – изглеждате добре.
— Благодаря. – Пендъргаст се обърна, за да ги представи един на друг. – Констънс, това е Хоръс Огилби. Неговата фирма се грижи за интересите на фамилия Пендъргаст тук, в района на Ню Орлиънс. Господин Огилби, това е Констънс Грийн, моята повереница.
— Очарован съм – каза господин Огилби. Той пое ръката на Констънс и я целуна тържествено.
— Предполагам, че всички документи са готови? – попита Пендъргаст.
— Да. – Адвокатът отиде при една близка странична маса, отвори чантата и извади няколко листа. – Ето документите за преместване на фамилното гробище.
— Чудесно – кимна Пендъргаст.
— Моля, подпишете тук. – Адвокатът гледаше, докато Пендъргаст се подписваше. – Вероятно осъзнавате, че... ъъъ... макар гробището да се премести, изискванията на дядо ви във връзка с наследството от него ще останат в сила?
— Да, осъзнавам.
— Това означава, че мога да ви очаквам на неговия гроб след – адвокатът замълча за миг, докато пресмяташе – още три години.
— Да, ще бъда там. – Пендъргаст се обърна към Констънс и обясни: – Моят дядо е постановил в завещанието си, че всички живи наследници, за съжаление днес вече са по-малко, на всеки пет години трябва да ходят на поклонение до неговия гроб под заплахата да бъдат обезнаследени.
— Той беше много оригинален човек – добави Огилби, докато ровеше из документите. – А, да. Още едно важно нещо за днес. Става дума за частния паркинг на улица „Дофин“, който продавате.
Пендъргаст го погледна въпросително.
— И по специално ограниченията, които наложихте в договора с агенцията за недвижими имоти.
— Да?
— Ами... – адвокатът се запъна – изискванията ви са доста странни. Например клаузата да се забрани там да се копае. Това ще е пречка за всякакви строителни работи и много ще намали цената, която може да получите за този имот. Сигурен ли сте, че искате да останат?
— Да.
— Така да бъде. От друга страна – сплете пълните си ръце адвокатът, – за ролса получихме сензационна цена. Направо ме е страх да ви кажа колко.
— Бих предпочел да не го правите. – Пендъргаст прочете документите, които Огилби му беше дал. – Всичко изглежда наред. Благодаря ви.