— В такъв случай ще тръгвам. Не можете да си представите колко документи са нужни за ликвидация на толкова много активи.
— Ще ви изпратим до вратата – предложи Пендъргаст.
Те слязоха по стъпалата на верандата и спряха до колата на адвоката. Огилби сложи чантата и чадъра на задната седалка, след това се изправи и се огледа наоколо.
— Как ще се нарича комплексът?
— „Кипарисови алеи“. Шейсет и пет вили-замъци и голф игрище с трийсет и шест дупки.
— Ужасно. Питам се, какво ли ще каже старият семеен дух за това.
— Интересно – кимна Пендъргаст.
Огилби се засмя. После отвори шофьорската врата и отново се огледа.
— Жалко. Мога ли да ви предложа транспорт до града?
— Не, благодаря. Аз съм се погрижил за това.
Пендъргаст и Констънс гледаха как адвокатът се качва, помаха им и потегли надолу по алеята. След това Пендъргаст тръгна напред и двамата заобиколиха къщата. В дъното се издигаше стара конюшня, боядисана в бяло и сега преустроена в гараж с няколко клетки. Пред него върху ниска платформа стоеше един „Ролс-Ройс Силвър Рейт“, лъснат като скъпоценен камък, готов да бъде откаран при новия си собственик.
Констънс погледна от Пендъргаст към колата и обратно.
— Не ми трябват два – обясни той.
— Не става дума за това – отговори тя. – Каза на господин Бартлет и господин Огилби, че имаме с какво да се върнем в града. Да не би да е с влекача на ремаркето?
Вместо да отговори, Пендъргаст тръгна към гаража, отключи, отвори вратите на една от клетките и се приближи към кола, покрита с брезент – единствения автомобил, останал в сградата. Той хвана брезента за единия край и го дръпна.
Отдолу се показа ниска червена спортна кола със свален гюрук. Тя проблясваше слабо в сумрачната светлина.
— Хелън я беше купила, преди да се оженим – обясни агентът. – „Порше 550 Спайдър“ от 1954 година.
Той отвори пътническата врата за Констънс, после се настани зад волана. Пъхна ключа и го завъртя. Двигателят се събуди с рев за живот.
Излязоха от гаража и Пендъргаст слезе, за да заключи отново клетката.
— Интересно – отбеляза Констънс.
— Кое? – попита Пендъргаст, когато отново седна зад волана.
— Освободи се от всичко, купено с парите на Езекия.
— Да, доколкото беше възможно.
— Обаче очевидно ти е останало още много.
— Така е, но по-голямата част е от моя дядо – онзи, чийто гроб трябва да навестявам на всеки пет години. Това ми позволява да запазя апартамента в „Дакота“ и най-общо казано, да продължа да живея по начина, с който съм свикнал.
— А къщата на „Ривърсайд Драйв“?
— Нея наследих от моя прачичо Антоан. Твоят доктор Енох. Разбира се, и множеството негови инвестиции.
— Разбира се. И все пак много интересно.
— Констънс, чудя се накъде биеш с тези въпроси.
Констънс се усмихна хитровато.
— Отказа активите на един сериен убиец – Езекия, но прие тези на друг такъв – доктор Енох Ленг. Защо?
Мина известно време, докато Пендъргаст обмисляше чутото.
— Предпочитам лицемерието пред бедността.
— Като се замисли човек, в това има логика. Ленг не е спечелил от убийствата на други хора, а от спекулации на борсата с железници, петрол и скъпоценни метали.
Пендъргаст повдигна вежди учудено.
— Не знаех това.
— Има много неща, които не знаеш за него.
Те останаха така, потънали в мълчание, докато двигателят работеше на празни обороти. Пендъргаст се поколеба, после се обърна към нея и заговори с известна доза неловкост:
— Не съм сигурен, че ти благодарих както трябва... и на доктор Грийн... че ми спасихте живота... поемайки толкова голям риск...
Тя го накара да замълчи, слагайки пръст на устните му.
— Моля те. Знаеш какво изпитвам към теб. Не ме карай да се чувствам неловко и да се повтарям.
За миг изглеждаше така, сякаш Пендъргаст е на прага да каже нещо, но после отрони само:
— Ще изпълня желанието ти.
Той подкара колата с мъркащ двигател по чакълестата алея. Зад тях голямата къща бавно започна да се смалява.
— Колата е красива, но не особено удобна – отбеляза Констънс, докато оглеждаше вътрешността. – До Ню Орлиънс ли ще пътуваме с нея, или чак до Ню Йорк?
— Нека оставим на колата да реши.
Пендъргаст пое по черния път, върху който хвърляха сянка короните на редиците дъбове, после излезе на главния. Там даде газ и ревът на мотора отекна из мочурливите и сънливи мангрови гори на община Сейнт Чарлз.
БЛАГОДАРНОСТИ
Благодарим на следните хора за тяхната несекваща подкрепа и помощ: Мич Хофман, Линдзи Роуз, Джейми Раб, Кейли Шимек, Ерик Саймоноф, Клаудия Рюлке и Надин Уодъл. И на доктора по медицина Едмънд Куон за неговите познания на експерт.