— Ами... – той пак прочисти гърло. – Разбира се, възможно е физически дотогава да се получат предварителни резултати, но това ще означава непрекъсната работа през следващите двайсет часа и дори тогава може да не успея.
— Защо?
— Ще зависи от това дали този тип тюркоаз вече е анализиран и неговият химически подпис е записан в базата данни. Трябва да знаете, че съм анализирал много тюркоази за археолозите. Помага им да разберат търговските пътища и така нататък. Обаче ако този камък идва от по-нова кариера, ние може изобщо да не сме я анализирали. Колкото по-стара е кариерата, толкова по-голяма е вероятността за успех.
Отново пауза.
— Доктор Пейдън, мога ли да ви помоля да бъдете тъй добър и да се заемете с тази задача?
Специалистът по тюркоази поглади отново голото си теме.
— Искате да будувам през следващите двайсет часа, докато работя върху вашия проблем?
— Точно така.
— Господин Пендъргаст, имам жена и деца! Днес е неделя. Обикновено изобщо нямаше да съм тук, а и вече не съм млад.
Агентът сякаш обмисляше чутото. След това бавно пъхна ръка в джоба си и извади нещо, отново скривайки го в свития юмрук. Протегна ръка и я разтвори. Вътре беше сгушен малък, проблясващ червеникав шлифован камък с тегло около карат. Пейдън рефлективно протегна ръка да го вземе, намести лупата на окото и започна да го върти насам-натам.
— Боже, боже. Силно плеохроичен[7]... – Той грабна преносимата ултравиолетова лампа от масата и я включи. Камъкът на мига смени цвета си и заблестя в ярко неоновозелено.
Пейдън вдигна поглед, а очите му бяха разширени от удивление.
— Паинит?
Агентът на ФБР наведе глава.
— Наистина не ме излъгаха, че сте най-добрият минералог.
— Откъде, за бога, се сдобихте с този камък?
— Моят прапрачичо беше колекционер на странни неща, които наследих заедно с неговата къща. Избрах това от неговата колекция като стимул. Ваш е, стига да изпълните стоящата пред вас задача.
— Но този камък трябва да струва... милостиви Боже, дори не смея да си помисля колко. Паинитът е най-редкият скъпоценен камък на земята!
— Драги господин Пейдън, информацията откъде е дошъл този тюркоаз за мен е много по-скъпа от всички паинити. Още веднъж: може ли да го направите? И – добави той сухо – уверен ли сте, че вашата съпруга и децата няма да възразят?
Обаче минералогът вече беше на крака и поставяше тюркоаза в найлоново пликче с цип, обмисляйки множеството химически и минералогични изследвания, които трябва да проведе.
— Да възразят? – отговори той през рамо, докато влизаше в светая светих на лабораторията. – На кого му пука?
9.
След три завоя в погрешната посока и две спирания, за да пита за пътя, лейтенант Д’Агоста най-накрая успя да се измъкне от лабиринта на Остеологическия отдел и да слезе на приземния етаж. Прекоси голямата ротонда в посока към изхода, крачейки бавно и потънал в мисли. Срещата му с главния куратор Морис Фрисби беше чиста загуба на време. Никой от другите разпити не хвърли кой знае колко светлина върху убийството. Нямаше и най-малката представа как извършителят беше успял да излезе от музея.
Беше се лутал из сградата цяла сутрин и сега го боляха краката и кръстът. Това все повече започваше да прилича на типично кофти нюйоркско убийство – случайно и безмозъчно, и като такова, трън в задника на онзи, който се опитва да го разкрие. Нито една от следите не се беше оказала вярна. Всички бяха съгласни, че Виктор Марсала е бил неприятен човек, но добър работник. Никой от музея не е имал причина да го убие. Единственият възможен заподозрян – Брикстън, специалистът по прилепите, който се беше карал с Марсала преди два месеца, е бил извън страната по време на убийството. А и бе ясно, че не му стиска да извърши убийство. Хора от екипа на Д’Агоста вече бяха разпитали съседите на Марсала в Сънсайд, Куинс. Всички го определили като тих човек, саможивец, който страни от другите. Нямал приятелка, не вдигал купони, не взимал наркотици. И твърде вероятно нямал никакви приятели, може би с изключение на техника от отдел „Остеология“ Сандовал. Родителите му живееха в Мисури и от години не бяха виждали сина си. Тялото беше намерено в затънтена, рядко посещавана част на музея. Липсваха портфейлът, часовникът и дребните пари от джобовете. Д’Агоста изобщо не се съмняваше, че става дума за поредния обир, който се е объркал. Марсала опитва да се съпротивява, глупакът извършител се паникьосва, убива го и накрая го завлича в нишата.
7
Плеохроизъм - оптично явление, при което кристалите променят цвета си заради нееднаквото поглъщане на светлина. - Б. пр.