И като за беля доказателства не липсваха – Д’Агоста и неговият екип вече се давеха в тях. Местопрестъплението беше осеяно с косми, нишки и отпечатъци. Хиляди хора бяха трамбовали из залата след последното й миене и забърсване на музейните шкафове, оставяйки навсякъде мазните си следи. Беше наредил на двойка детективи да прегледат записите от охранителните камери на музея, но досега не бяха открили нещо подозрително. Двеста служители бяха работили снощи до късно – толкова по въпроса за почивката в края на седмицата. Д’Агоста вече можеше да си го представи, и то твърде ясно: щеше да си блъска главата в този случай още седмица или две, пилеейки времето си в разследвания, водещи до задънена улица. След това случаят щеше да бъде архивиран и да започне бавно да изстива – поредното окаяно неразкрито убийство със своите мегабайти от набрани разпити, дигитализирани снимки и анализи от екипите на местопрестъплението. Щяха да се плискат из базите данни на Нюйоркската полиция като мръсната вода долу край кея, без да служат за каквото и да било, освен да намалят процента му на разкриваемост.
Когато зави към изхода и ускори крачка, забеляза познат силует: високата фигура на агент Пендъргаст, който крачеше по полирания мраморен под, а на гърба му се развяваше черен костюм.
Д’Агоста беше удивен да го види – особено тук, в музея. Не беше виждал Пендъргаст от частното парти, което агентът беше организирал миналия месец по случай предстоящата му женитба. Храната и вината бяха направо неземни. Пендъргаст ги беше сготвил с помощта на своя японски иконом. Храната беше невероятна... Докато на следващия ден неговата жена Лора не беше разшифровала напечатаното меню и двамата осъзнаха, че са яли между многото други неща супа от рибешки устни и вътрешности (супа Бибир Икан), кравешки стомах, сварен с бекон, коняк и бяло вино (шкембе ала Кан). Обаче може би най-хубавата част от вечерята беше самият Пендъргаст. Беше се възстановил от трагедията, която му се бе стоварила преди осемнайсет месеца, и се бе върнал от по-късно посещение на зимен курорт в Колорадо. Там се беше освободил от бледността и скелетоподобната си мършавина. Сега изглеждаше във форма както физически, така и емоционално, макар сдържаната му и хладна същност да не се бе променила.
— Ей, Пендъргаст! – Д’Агоста се втурна през ротондата и го хвана за ръката.
— Винсънт – Светлите очи на Пендъргаст се спряха за момент върху Д’Агоста. – Радвам се да те видя.
— Исках да ти благодаря за вечерята. Ти наистина надмина себе си и това означава много за нас. И за двама ни.
Пендъргаст кимна разсеяно, а погледът му се плъзна по ротондата – изглежда си беше наумил нещо.
— Какво правиш тук? – попита Д’Агоста.
— Дойдох... да се консултирам с един куратор.
— Смешна работа. Аз правих същото – засмя се детективът. – Като в доброто старо време, а?
На Пендъргаст, изглежда, не му беше забавно.
— Виж, чудя се дали мога да те помоля за услуга.
Въпросът беше посрещнат с недоверчив, уклончив поглед.
Д’Агоста се хвърли смело напред.
— Още не съм се върнал от медения си месец и Сингълтън ми стовари това убийство. Снощи бил намерен един техник от Остеологическия отдел. С размазана глава, напъхан в една затънтена зала. Прилича на грабеж, прераснал в убийство. Ти имаш толкова развит усет за тези неща, че се питах дали ако ти разкажа малко подробности, ще мога да чуя мнението ти...
По време на това късо слово Пендъргаст започна да става все по-неспокоен. Сега изгледа с такова изражение Д’Агоста, че го спря по средата на изречението.
— Скъпи Винсънт, съжалявам, но се страхувам, че в момента нямам нито време, нито желание да обсъждам с теб случая. Довиждане. – С леко кимване се завъртя на пети и закрачи бързо към изхода на музея.
10.
Дълбоко зад германските ренесансови стени на „Дакота“, в края на поредицата от три свързани и много уединени апартамента, зад плъзгащ се параван от дърво и оризова хартия, лежеше учи роджи — вътрешната градина на японска чайна. Пътечка от плоски камъни се виеше като синусоида между вечнозелени бонсаи. Въздухът беше пълен с аромата на евкалипт и песните на невидими птици. В далечината се издигаше самата чайна – малка и безупречна, почти невидима в измамната светлина на късния следобед.
Това близко до чудо нещо – прелестна миниатюрна частна градина, изградена зад стените на огромна жилищна сграда в Манхатън, беше проектирано от агент Пендъргаст като място за медитация и подмладяване на душата. Той седеше на пейка от резбовано дърво кеяки, стояща до пътеката над малкото езерце със златни рибки. Седеше неподвижно, вторачен в черните води, където оранжево-белите рибки се стрелкаха безцелно като сенки.