Свърши доклада, прочете го набързо, прати го на Сингълтън и изключи таблета си. Когато вдигна очи, видя – с истински потрес от изненадата – че агент Пендъргаст е седнал на единствения стол пред малкото бюро. Д’Агоста нито го беше чул, нито видял да влиза.
— Исусе Христе! – Детективът си пое дълбоко дъх, за да се съвземе от изненадата. – Май обичаш да се промъкваш и да плашиш хората, а?
— Признавам, че го намирам забавно. Повечето хора възприемат толкова слабо онова, което ги заобикаля, колкото морска краставица.
— Благодаря за сравнението. И така, какво те води насам?
— Ти, драги Винсънт.
Д’Агоста се вторачи настойчиво в него. Беше чул за убийството на сина му онзи ден. Впоследствие разбра защо Пендъргаст беше толкова лаконичен с него в ротондата на музея.
— Виж – започна той с неудобство, – много съжалявам, за случилото се. Когато се обърнах към теб вчера, не знаех за сина ти... току-що се бях върнал от медения месец и още не бях в крак със ставащото в отдела...
Пендъргаст вдигна ръка и Д’Агоста замълча.
— Ако някой трябва да се извинява, това съм аз.
— Забрави.
— Дължа ти кратко обяснение. След това смятам, че ще бъде уместно този въпрос да не бъде повдиган.
— Слушам те.
Пендъргаст приседна по-напред на стола си.
— Винсънт, знаеш, че имам син – Олбън. Той беше социопат. За последен път го видях преди година и половина, когато изчезна в бразилската джунгла, след като беше извършил хотелските убийства тук, в Ню Йорк.
— Не съм чувал това.
— Оттогава не се беше показвал... докато преди четири нощи трупът му не бе оставен пред входната ми врата. Как е било извършено и от кого – нямам и най-малка представа. Случаят се разследва от лейтенант Англър и се боя, че не се справя със задачата.
— Познавам го добре. Той е дяволски добър детектив.
— Не се съмнявам, че е способен, затова накарах един сътрудник с отлични компютърни умения да изтрие от файловете на Нюйоркската полиция всички доказателства, свързани с ДНК на Хотелския убиец. Може би си спомняш, че веднъж докладва, че Олбън и Хотелския убиец са едно и също лице. За мой късмет този твой доклад така и не получи нужното внимание. Но както и да е, не можех да си позволя Англър да пусне ДНК на сина ми в базата данни и да се окаже с попадение.
— Мили боже, не искам да чувам нищо повече.
— Във всеки случай Англър е изправен срещу най-необикновения убиец и няма да успее да го открие. Но това е моя грижа – не твоя. И ме подсеща защо съм тук. Когато разговаряхме последния път, ти каза, че имаш случай, за който искаш да чуеш моя съвет.
— Точно така, но ти сигурно имаш по-важна работа.
— Ще се зарадвам на малко разнообразие.
Д’Агоста се вгледа в агента на ФБР. Беше мършав както обикновено, но напълно спокоен. Очите му, подобни на ледени кубчета, отвърнаха с хлад на неговото вторачване. Пендъргаст беше най-странният човек, когото бе срещал, и само един господ знаеше какво става у него под повърхността.
— Добре. Това е прекрасно. Обаче те предупреждавам, че случаят е тъп. – Д’Агоста изброи подробностите около убийството: откриването на трупа; детайлите за местопрестъплението; многото криминологични доказателства, от които нито едно подходящо; докладите на пазачите; показанията на кураторите и асистентите от Остеологическия отдел. Пендъргаст попи всичко това, без да помръдне. Изключение бяха сребристите му очи, които от време на време премигваха. В този момент върху кабината падна сянка и погледът на Пендъргаст се измести.
Д’Агоста погледна през рамо, следвайки посоката му, и видя високата набита фигура на Морис Фрисби, началник на отдела. Когато Д’Агоста го разпита за пръв път, се изненада, че не вижда пред себе си прегърбения късоглед куратор, както беше очаквал, а силен човек, който всяваше страх у служителите. Сам Д’Агоста се почувства малко заплашен. Мъжът носеше скъп раиран костюм и червена вратовръзка и говореше с чист нюйоркски акцент на човек от висшето общество. С ръста си над метър и осемдесет той доминираше в тясното пространство. Местеше поглед от Д’Агоста до Пендъргаст и обратно, като през цялото време излъчваше раздразнение от продължаващото присъствие на полицията.
— Все още сте тук – каза той. Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.
— Случаят не е разрешен – отговори Д’Агоста.