— Нито има вероятност да бъде. Това е случайно убийство, извършено от някой външен човек. Марсала се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Убийството няма нищо общо с Остеологическия отдел. Разбрах, че сте разпитвали моите служители неколкократно, а те всички имат много работа, важни задачи ги чакат. Мога ли да очаквам, че скоро ще приключите разследването си и ще оставите моите служители спокойно да си гледат работата?
— Лейтенант, кой е този човек? – попита Пендъргаст благо.
— Аз съм доктор Морис Фрисби – хладно отговори мъжът, обръщайки се към него. Докторът имаше тъмносини очи с големи еклери, които се съсредоточаваха върху човека като прожектори. – Аз съм ръководител на секцията по антропология.
— А, да. Повишен, ако не бъркам, след доста тайнственото изчезване на Хюго Мензес?
— А вие кой сте? Друго ченге в цивилни одежди?
С мудно движение Пендъргаст бръкна в джоба си, извади значката и я размаха пред Фрисби отдалече.
Той се вторачи.
— И как така федералните имат юрисдикция?
— Тук съм от празно любопитство – нехайно отговори агентът.
— Нещо като отпуска по никое време, а? За вас е чудесно, така че може би ще кажете на лейтенанта да си събира нещата и да престане да прекъсва работата на отдела ми и да пилее парите на данъкоплатците, да не говорим, че заема място за работа.
Пендъргаст се усмихна.
— Празното ми любопитство може да доведе до нещо по-официално, ако лейтенантът почувства, че на работата му пречи един досаден, егоцентричен, са— мовлюбен бюрократ. Разбира се, не става дума за вас. Говоря най-общо.
Фрисби втренчи поглед в него, докато лицето му почервеняваше от гняв.
— Доктор Фрисби, възпрепятстването на правосъдието е сериозно нещо. Заради това бях доволен да чуя от лейтенанта, че сте предложили пълно сътрудничество, и се надявам да продължавате да го правите.
Фрисби остана известно време като закован на мястото си, после се завъртя на пети, за да си върви.
— Доктор Фрисби? – Пендъргаст продължаваше с най-сладникав тон.
Онзи не се обърна, само спря на място.
— Може да продължите сътрудничеството ни, като изровите името и документите на гостуващия учен, който наскоро е работил заедно с Виктор Марсала, и ги предадете на моя уважаван колега.
Сега доктор Фрисби се обърна. Лицето му беше почти черно от гняв. Той отвори уста, за да говори.
Пендъргаст обаче го изпревари.
— Докторе, преди да кажете каквото и да било, нека ви попитам нещо. Запознат ли сте е теорията на игрите?
Главният куратор не отговори.
— Ако е така, трябва да знаете, че има едно подмножество игри, известни на математиците и икономистите като постоянна или нулева сума. Игрите с нулева сума се занимават с ресурси, които нито нарастват, нито намаляват като количество, а само преминават от един играч у друг. Притеснявам се, че като се има предвид сегашното ви психическо състояние, ще кажете нещо необмислено. А аз ще се почувствам задължен да отвърна. В резултат на тази размяна на думи вие ще се почувствате огорчен и унижен. Което, както диктуват правилата на теорията на игрите, ще повиши моето влияние и обществено положение за ваша сметка. Затова мисля, че най-благоразумният начин на действие ще бъде да запазите мълчание и да отидете да осигурите информацията, която поисках, с цялата възможна бързина.
Докато Пендъргаст говореше, върху лицето на Фрисби бавно се плъзна изражение, което Д’Агоста не беше виждал преди. Той не продума, само се олюля леко първо назад, после напред като клонка, милвана от лек ветрец. След това с глава направи почти незабележимо движение, което трябваше да мине за кимване, и изчезна зад ъгъла.
— Благодарим предварително! – подвикна Пендъргаст след куратора, накланяйки се на стола си.
Д’Агоста бе наблюдавал безмълвно този словесен сблъсък, но сега отбеляза:
— Вкара крака си толкова дълбоко в задника му, че сега ще вечеря с обувалка.
— Винаги мога да разчитам на теб за остроумно сравнение.
— Опасявам се, че си спечели враг.
— Имам голям опит с този музей. Определени куратори се държат в малките си феодални владения като князе. С подобни хора съм склонен да бъда суров. Досаден навик, но е труден за преборване. – Той стана от стола си. – А сега много бих искал да поговоря с онзи техник от „Остеологията“, когото спомена – Марк Сандовал.
Д’Агоста също стана.
— Следвай ме.
12.
Намериха Сандовал в един от складовете надолу по коридора. Той се туткаше, докато отваряше чекмеджета с кости, оглеждаше ги и си водеше бележки. Носът му още беше червен, а очите подути – летният грип се бе оказал упорит.