Англър се наклони напред и опря лакти в бюрото.
— Агент Пендъргаст, мисля, че вече сме готови. Засега. Нека завърша, като ви кажа това: вие може да не искате случаят да бъде разрешен. Но той ще бъде разрешен и аз съм човекът, който ще го направи. Ще стигна дотам, докъдето трябва, и ако се налага, до вратата на един агент на ФБР, който не желае да сътрудничи. Разбрано?
— Не бих очаквал по-малко. – Пендъргаст стана, кимна на Слейд, докато отваряше вратата, и безмълвно излезе от кабинета.
След като се върна в къщата на „Ривърсайд Драйв“, Пендъргаст прекоси целеустремено балната зала в посока библиотеката. Насочи се към една от високите книжни лавици, пълни с томове с кожена подвързия, и дръпна настрана дървения панел, зад който се показа лаптоп. Започна да пише бързо, като използваше пароли, когато беше нужно. Първо влезе в сървърите на Нюйоркската полиция, след това в базата данни с неразкрити убийства. Написвайки набързо няколко номера на справки, той се прехвърли в полицейската ДНК база данни, където бързо откри резултатите от тестовете на ДНК пробите, взети от предполагаемия Хотелски убиец, който беше тормозил изисканата част на Манхатън преди година и половина. Въпреки че беше влязъл като упълномощен ползвател, данните бяха заключени и не можеха да бъдат променяни или изтрити.
Пендъргаст остана за миг вторачен в екрана. След това извади мобилния телефон от джоба си и набра извънградски номер в Ривър Пойнт, Охайо. Някой вдигна телефона още след първото позвъняване.
— Е, ако това не е моят любим таен агент – се чу мекият, задъхан глас.
— Здрасти, Майм – отговори той.
— С какво мога да помогна днес?
— Искам няколко записа в базата данни на Нюйоркската полиция да изчезнат. Тихо и без следи.
— Винаги с радост бих направил каквото мога, за да погубя нашите момчета в сини униформи. Кажи ми: това има ли нещо общо с операция, как се казваше?... Операция „Горски пожар“?
Пендъргаст направи пауза.
— Да, има. Обаче, Майм, повече никакви въпроси.
— Не можеш да ме обвиняваш за това, че съм любопитен. Както и да е. Разполагаш ли с нужните справочни номера?
— Кажи, когато си готов.
— Готов съм.
Бавно и отчетливо, вперил очи в екрана и с ръка на тъчпада на лаптопа, Пендъргаст започна да рецитира номерата.
4.
Беше шест и половина същата вечер, когато мобилният телефон на Пендъргаст започна да звъни.
— Специален агент Пендъргаст? – гласът беше анонимен, монотонен, но въпреки това познат.
— Да.
— Аз съм вашият приятел в нужда.
— Слушам.
Чу се ироничен кикот.
— Срещали сме се веднъж. Дойдох у вас. Отидохме с колата до моста „Джордж Вашингтон“. Там ви дадох файл.
— Разбира се. Отнасяше се до Лок Бълард. Вие сте господинът от... – Пендъргаст се спря, преди да спомене местоработата на мъжа.
— Точно така, а вие сте достатъчно умен, за да не споменете тези досадни абревиатури на правителствени служби в разговор по незащитен телефон.
— Какво мога да направя за вас? – попита Пендъргаст.
— По скоро аз би трябвало да попитам: какво мога да направя за вас?
— Какво ви кара да мислите, че се нуждая от помощ?
— С две думи. Операция „Горски пожар“.
— Разбирам. Къде ще се срещнем?
— Знаете ли стрелбището на ФБР на Западна двайсет и втора улица?
— Разбира се.
— След половин час. Стрелкови тунел шестнайсет. – Линията прекъсна.
Пендъргаст влезе през двойната врата в дългата ниска сграда на ъгъла на Двайсет и втора улица и Пето авеню, показа значката си от ФБР на жената, която беше на пропуска, спусна се по късо стълбище, показа отново значката си на отговорника на участъка, взе няколко хартиени мишени и протектори за ушите и влезе в самата огнева зона. На път за № 16 мина през задната част на стрелковите коридори покрай агенти, стажанти и инструктори по стрелба. Между стрелковите тунели имаше шумозаглушителни прегради и той забеляза, че и двата тунела – 16 и 17, бяха празни. Шумът от изстрелите в другите коридори беше само отчасти заглушен и тъй като беше много чувствителен към силните звуци, Пендъргаст си сложи протекторите.
Докато подреждаше четири празни пълнителя и кутия муниции на малкия рафт пред себе си, усети, че някой влиза в нишата. Беше висок, слаб мъж на средна възраст в сив костюм, с дълбоко лежащи очи и твърде много бръчки по лицето за годините си. Пендъргаст го разпозна на мига, макар косата му да бе пооредяла в сравнение с последния и единствен път, когато го беше видял преди около четири години. Обаче във всяко друго отношение изглеждаше същият – ироничен и все така обвит в ореол от анонимност. Беше от ония хора, с които, ако се разминеш на улицата, дори само миг по-късно няма да можеш да опишеш.