Което, помисли Кейд, ги връщаше в изходна позиция. Според медицинския компактдиск, който бе дошъл в комплект с компютъра му, амнезията бе не заболяване, а симптом, и лечението включваше откриване и отстраняване на причината.
И тук идваше неговата роля. Струваше му се, че за преодоляване на проблема на Бейли един детектив бе не по-малко важен от един лекар.
Обърна се отново към компютъра и старателно напечата бележките, въпросите и заключенията, до които бе стигнал засега. После, доволен от себе си, се качи горе да й намери някакви дрехи.
Тя не знаеше дали това бе сън или реалност, не знаеше дори дали бе нейният собствен сън или нечия чужда реалност. Но бе познато, толкова странно познато…
Тъмната стая, яркият сноп светлина от настолната лампа. Слонът. Колко странно — слонът сякаш й се хилеше, вдигнал хобот, а в блестящите му сини очи светеше смях.
Женски смях — отново познат и толкова успокояващ. Приятелски, близък смях.
„Трябва да е Париж, Бейли. Няма да прекараме още две седмици, през които ти да се ровиш в калта. Това, което ти трябва, е любов, страст, секс. Това, което ти трябва, е Париж.“
Триъгълник, златен и блестящ. И стая, пълна със светлина, ярка, ослепителна светлина. Човек, който не е човек, с толкова мило, толкова мъдро лице, че душата ти се разтреперва. И златният триъгълник в разтворените му длани, този дар, потресаващата му сила, почти осезателното въздействие на наситеното синьо на скъпоценните камъни в трите ъгъла. И камъните светят и пулсират и примигват във въздуха като звезди, избухващи звезди, разпръскващи светлина.
Красотата им изгаря очите.
А тя ги държи в ръцете си и ръцете й треперят. Гняв, такъв гняв се надига в нея, и страх, и паника, и ярост. Камъните изскачат от ръцете й, първо един, после още един, излитат като обсипани със скъпоценности птици. А третия притиска към сърцето си с разтворените си, покровителствени длани.
Проблясва сребро, стрели от сребро. И тътен от гърмящи барабани, които разтърсват земята. Кръв. Навсякъде кръв, като отвратителна разливаща се река.
Господи, толкова е мокро, толкова червено и мокро, и дяволски тъмно.
Тя бяга, препъва се, сърцето й бумти. Отново е тъмно. Светлината я няма, звездите ги няма. Има някакъв коридор и токчетата й отекват като гръмотевица след светкавица. То идва след нея, преследва я в тъмното, докато стените се затварят около нея, все по-близко и по-близко.
Тя чува тръбенето на слона, чува как тътенът на светкавиците се приближава. Пропълзява в една пещера и се крие като животно, трепери и скимти като животно, а светкавиците избухват край нея…
— Спокойно, миличка, спокойно. Това е само лош сън.
Бейли с мъка си проправи път от тъмнината към спокойния уверен глас и зарови лепкавото си от студена пот лице в широкото твърдо рамо.
— Кръв. Толкова много кръв. Осветена от светкавици. Идва, близо е.
— Не, вече я няма. — Кейд притисна устни към косите й и я залюля. Когато влезе тихо да й остави един халат, тя викаше насън. Сега се бе вкопчила в него и трепереше, така че той я намести в скута си като дете. — Вече си на сигурно място, обещавам ти.
— Звездите. Трите звезди. — Люшкайки се между съня и реалността, Бейли се размърда неспокойно в прегръдките му. — Трябва да отида до Париж.
— Вече отиде. Аз съм Парис. Ето ме, тук съм. — Наведе назад главата й, за да докосне с устни слепоочието й. — Тук съм — повтори Кейд, докато чакаше очите й да се избистрят и фокусират. — Успокой се сега, аз съм тук.
— Не си отивай. — Тя потрепери и облегна глава на рамото му, точно както си го бе представял. Сърцето му реагира моментално и опустошително.
Той предполагаше, че просто му е било писано да се влюби от пръв поглед.
— Няма. Ще се грижа за теб.
Това само по себе си бе достатъчно да успокои треперенето й. Бейли се отпусна върху него и отново затвори очи.
— Това беше просто сън, обаче беше толкова смущаващо, толкова плашещо. Не разбрах нищо от него.
— Разкажи ми.
Изслуша я, докато тя се опитваше да си припомни подробностите, да ги подреди.
— Имаше толкова много чувства, огромни връхлитащи вълни от чувства. Гняв, потрес, чувство за предателство и страх. После ужас. Просто истински несъзнателен ужас.
— Това може да обясни амнезията. Ти не си готова да се справиш с него, затова се изключваш. Това е един вид приспособителна истерия.
— Истерия? — Тази дума я накара да вдигне глава. — Аз съм истерична?
— В определен смисъл. — Кейд разсеяно я погали по вирнатата брадичка. — Отива ти.
С рязко движение, от което той вдигна вежди, Бейли избута ръката му от лицето си.