Без да се замисля, взе една чаша от кафе и една празна бирена бутилка и ги отнесе на долния етаж.
Не бе обърнала особено внимание на къщата, когато влезе. В съзнанието й бе такава мъгла, такава каша. Но сега огледа простите и елегантни линии, високите красиви прозорци с класически первази, блестящите антики.
Контрастът между изящната къща и долнопробния кабинет я потресе и я накара да се намръщи. Тя изми чашата в умивалника, намери кофата за боклук да изхвърли бутилката и тръгна на обиколка.
Отне й по-малко от десет минути да стигне до заключение. Този човек беше богат.
Къщата бе пълна със съкровища, с качество като за музей. В това бе съвсем сигурна. Може да не разбираше еднорога на дупето си, ала разбираше стойността на инкрустираното черешово дърво от деветнадесети век. Не можеше да каже защо.
Разпозна старинни кристални вази, сребро от осемнадесети век, лиможски порцелан в бюфета в столовата. И много се съмняваше, че пейзажът на Търнър бе копие.
Надзърна през прозореца. Добре поддържана ливада, прекрасни стари дървета, разцъфнали рози. Защо човек, който можеше да живее в такъв разкош, работеше в тесен задушен кабинет в порутена сграда?
После се усмихна. Изглежда, Кейд Парис бе не по-малка загадка от нея самата. А това бе огромно успокоение.
Върна се в кухнята с надеждата да направи чай с лед или да приготви нещо за обед, за да бъде полезна. Когато телефонът иззвъня, подскочи като попарена котка. Включи се телефонният секретар и се чу гласът на Кейд, който отново я успокои:
— Обаждате се на телефон петстотин петдесет и пет двадесет и три деветдесет и шест. Оставете съобщение, ще ви се обадя.
— Кейд, това започва да става дразнещо. — Гласът на жената бе натежал от нетърпение. — Тази сутрин ти оставих пет съобщения в офиса. Най-малкото, което можеше да направиш, беше да имаш любезността да ми отговориш. Искрено се съмнявам, че си толкова зает с така наречените си клиенти, та да не можеш да говориш с майка си. — Последва шумна и многострадална въздишка. — Знам много добре, че не си се свързал с Памела за тази вечер. Поставяш ме в много неловко положение. Отивам у Доди на бридж. Можеш да ми се обадиш там до четири. Не ме карай да се чувствам неудобно, Кейд. Между другото, Мъфи ти е много ядосана.
Телефонът решително щракна. Бейли се прокашля. Имаше чувството, че на самата нея са и се скарали. И се зачуди дали има майка, която се кара и иска послушание. Която се тревожи за нея.
Напълни чайника, сложи го на котлона, намери кана. Докато търсеше чая, телефонът отново иззвъня.
— Кейд, Мъфи се обажда. Майка казва, че не е успяла да те намери. Очевидно не искаш да говориш с нас, защото те е срам от поведението ти. Клавирният рецитал на Камила беше снощи. Най-малкото, което можеше да направиш, беше да се появиш и да се преструваш, че имаш някакво чувство за семейна принадлежност. Не че съм очаквала нещо по-добро от теб. Надявам се да имаш благоприличието да се обадиш на Камила и да й се извиниш. Докато не го направиш, не искам да говоря с теб.
Щрак.
Бейли издиша и завъртя очи. Очевидно бе трудна и сложна работа да имаш семейство. Но пък може би самата тя имаше брат, който бе също толкова… Злобен, колкото тази Мъфи със змийския език.
Запари чая и отвори хладилника. Имаше яйца, много яйца. Това я накара да се усмихне. Имаше освен това шунка, малко ементал, а когато откри и домати, реши да се заеме за работа.
Чудеше се дали да сложи горчица, или майонеза, дали чаят трябва да е подсладен, или не. Всяка дребна подробност бе като тухличка, с която изграждаше отново себе си. Докато режеше внимателно доматите, чу да се отваря входната врата и настроението й се оправи.
Ала когато понечи да извика, думите заседнаха в гърлото й. Ами ако това не бе Кейд? Ами ако я бяха намерили? Ако бяха дошли за нея? Стисна здраво дръжката на ножа и се промъкна към задната врата на кухнята. Обзе я страх, дълбок и неконтролируем, по челото й изби лепкава пот. Сърцето й подскочи в гърлото.
Тя бягаше, бягаше от тези ярки, раздиращи светкавици. Бягаше в тъмното, а дъхът й пищеше в главата. Навсякъде кръв.
Когато в кухнята влезе Кейд, Бейли избухна в ридания от облекчение. Изпусна ножа на пода и се хвърли в ръцете му.
— Ти си. Ти си!
— Разбира се, че съм аз. — Той знаеше, че трябва да се чувства виновен, задето отново я бе обзел страх, но беше само човек. Тя ухаеше невероятно.
— Казах ти, че тук си в безопасност, Бейли.
— Знам. Чувствах се в безопасност. Ала когато чух вратата, за момент се уплаших. — Тя се притисна, благодарна, че бе с нея. Отметна назад глава и се вгледа в него. — Когато чух вратата и помислих, че може да е някой друг, ми се искаше да избягам, просто да избягам. Мразя да съм такава страхливка и да не знам какво да правя. Струва ми се, че… Че не мисля.