Затова, когато отново му падна на очите, не й обърна внимание, както не обръщаше внимание на потта, на жегата, на боботенето от улицата, на непрекъснатото капане от тавана. Седеше и методично натискаше клавиш по клавиш — един забележително красив намръщен мъж.
Бе наследил от баща си умните зелени очи, които можеха да са остри като счупена бутилка или меки като морска мъгла, в зависимост от настроението. Косата, която имаше нужда от подстригване, бе тъмнокестенява и леко вълниста. Точно в момента се виеше върху врата и над ушите му и започваше да го дразни. Носът му бе прав, аристократичен и малко дълъг. Устните му бяха плътни и лесно се усмихваха, когато бе весел, лесно сумтяха, когато не беше.
Макар лицето му да бе загубило ангелското си изражение, което толкова го бе притеснявало през детството и юношеството, все още имаше трапчинки. Кейд чакаше с нетърпение зрялата възраст с надеждата, че ако имаше късмет, от тях можеше да останат само бръчки.
Искаше да бъде груб, а имаше миловидно и мечтателно лице като от корица на мъжко модно списание, за един от броевете на което бе позирал на двадесетинагодишна възраст, под големия натиск на семейството.
Телефонът отново иззвъня. Този път чу гласа на сестра си, клеймяща го, че бе пропуснал някакъв глупав коктейл в чест на някакъв шкембест сенатор, който тя лансираше.
Помисли си дали да не отскубне проклетия телефонен секретар от стената и да го запрати, заедно с досадния глас на сестра си, през прозореца под колите на авеню „Уисконсин“.
После дъждът, който само допринасяше за непоносимата жега, започна да капе върху главата му. Компютърът изгасна, според него само да за му направи напук, и кафето, което бе забравил, изкипя с гадно съскане.
Той скочи и изгори ръката си на каната за кафе, а тя се счупи, като пръскаше във всички посоки парчета стъкло и вряло кафе. Изпсува цветисто, отвори едно чекмедже, бръкна да вземе салфетки и наниза палеца си на смъртоносното острие на пилата за нокти на своята бивша и сега вече трижди проклета секретарка.
Когато жената влезе, Кейд все още ругаеше, облян в кръв, след като току-що бе съборил филодендрона, поставен в средата на пода, и дори не я погледна.
Едва ли бе чудно, че тя не помръдна. Бе вир-вода от дъжда, лицето й беше бледо като смъртта, а очите разширени от ужас.
— Извинете ме… — Гласът й прозвуча хрипливо, сякаш от дни не бе говорила. — Трябва да съм сбъркала вратата. — Направи крачка назад и големите и кафяви очи се насочиха към името на табелката. Поколеба се и отново погледна към него. — Вие ли сте господин Парис?
Имаше един миг, един ослепителен миг, в който той просто не можеше да говори. Знаеше, че се бе вторачил в нея, ала нищо не можеше да направи със себе си. Сърцето му направо спря. Коленете му омекнаха. И единствената мисъл, която му идваше наум, бе: „Ето те най-после. Защо, по дяволите, толкова се забави?“
И понеже това бе ужасно нелепо, Кейд се помъчи да нагласи на лицето си насмешливо, дори цинично детективско изражение.
— Да. — Спомни си за носната кърпа в джоба си и я уви около обилно кървящия си палец. — Просто имах тук един малък инцидент.
— Разбирам. — Макар да не изглеждаше да разбира, ако се съдеше по начина, по който продължаваше да се взира в лицето му. — Дошла съм в неподходящ момент. Нямам записан час. Помислих, че може би…
— Струва ми се, че графикът ми не е запълнен. — Искаше тя да влезе, не просто да стои на прага. Каквато и да бе тази негова първа абсурдна и безпрецедентна реакция, младата жена бе потенциален клиент. А със сигурност никоя дама, влязла някога през святата врата на Сам Спейд, не е била по-съвършена.
Бе руса, красива и объркана. Косата й бе дълга до раменете, права и мокра. Очите й бяха светлокафяви, а лицето, макар в момента да му липсваше цвят — нежно като на фея, със сочни устни, сериозни и без червило.
Бе съсипала костюма и обувките си под дъжда. Той прецени, че и двете бяха от най-високо качество, от онзи ненатрапчиво изключителен вид, който може да се види само във фирмените магазини на големите моделиери. На фона на мокрия й копринен костюм брезентовата чанта, която тя стискаше с две ръце, изглеждаше интригуващо не на място.
Девица в беда, реши Кейд и устните му трепнаха в усмивка. Точно каквото би предписал чичо доктор.
— Защо не влезете и не затворите вратата, госпожице… Сърцето й удари два пъти силно и тя стисна още по-здраво чантата.
— Вие частен детектив ли сте?
— Така пише на вратата — усмихна се отново Кейд, безмилостно злоупотребявайки с трапчинките си, докато я гледаше как хапе устни. Да го вземат дяволите, ако и той не искаше да ги захапе. А това желание, помисли с известно облекчение, бе по-подходящо. Страстта бе чувство, което Кейд разбираше. — Да влезем в кабинета ми. — Огледа разрушенията — счупени стъкла, разпиляна пръст, локвички кафе. — Мисля, че засега тук свърших.