— Едва ли това е нещо, с което мога да се гордея. — Гласът й бе станал студен и отново го досмеша.
— Не е и нещо, от което трябва да се срамуваш. Освен това не си избрала някакъв непознат мъж. Избра мен. — Смехът светна в очите му. — И двамата знаем, че беше лично, с или без алкохола.
— Защо тогава ти… Не се възползва от предимството си?
— Защото щеше да е точно това. Нямам нищо против да имам предимство, но нямам желание да се възползвам от него. Искаш ли закуска?
Тя поклати глава и го изчака да извади кутия овесени ядки и купа.
— Благодарна съм ти, че се въздържа.
— Наистина ли?
— Не съвсем.
— Добре. — Той усети как самочувствието му се наежва. Извади мляко от хладилника, наля и добави толкова захар, че очите на Бейли се разшириха.
— Това не може да е здравословно.
— Аз живея за риска. — Започна да яде прав. — Мисля по-късно да отидем до центъра, да се повъртим сред туристите. Може да видиш нещо, което да раздвижи паметта ти.
— Добре. — Тя се поколеба и седна. — Аз всъщност не знам нищо за твоята работа, за обичайната ти клиентела. Ала ми се струва, че съвсем добре се справяш с това.
— Обичам загадките. — Кейд сви рамене и добави още овесени ядки. — Ти си ми първият случай на амнезия, ако това имаш предвид. Обикновено се занимавам със застрахователни измами и семейни спорове. И в това понякога има интересни моменти.
— Отдавна ли си детектив?
— От четири години. Пет, ако броим и годината, през която се обучавах в „Гардиън“. Това е голяма охранителна фирма тук, във Вашингтон. Много сериозна. Аз предпочитам да работя сам.
— Случвало ли ти се е някога… Да застреляш някой?
— Не. Жалко наистина, защото съм много добър стрелец. — Видя я как си хапе устните и поклати глава: — Успокой се, Бейли. Полицаите и частните детективи през цялото време ловят лошите момчета, без да си вадят оръжието. Случвало се е да ударя или да получа удар, но през повечето време става дума за работа с документи, ровене и телефонни разговори. Твоят проблем е просто още един пъзел. Трябва само да се намерят всички парченца и да се подредят.
Тя се надяваше да е прав, надяваше се да може да е толкова просто, толкова обикновено, толкова логично.
— Пак сънувах сън. Имаше две жени. Познавам ги, сигурна съм.
Той взе един стол и седна срещу нея. Бейли му разказа какво бе сънувала.
— Изглежда, че си била в пустиня — заключи Кейд, когато тя свърши. — Аризона, може би Ню Мексико.
— Не знам. Ала не ме беше страх. Бях щастлива, истински щастлива. Докато не започна бурята.
— Има три камъка. Сигурна ли си?
— Да, почти еднакви, но не съвсем. Бяха у мен и бяха толкова красиви, толкова необикновени. Ала не можех да ги държа заедно. Това беше много важно. — Бейли въздъхна. — Не знам колко от това е било истина и колко объркано и символично, както са понякога сънищата.
— Ако единият камък е истински, може да има още два. — Хвана ръката й. — Ако едната жена е истинска, може да има още две. Трябва само да ги намерим.
Минаваше десет, когато влязоха в неговия кабинет. Претрупаната и мръсна кантора я потресе още повече сега, след като го бе видяла как живее. Но изслуша внимателно обясненията му как да печата на компютъра бележките му, как според него трябва да се подреждат нещата по папки, как се работи с телефона и вътрешния телефон.
Когато я остави сама и се затвори в кабинета си, тя се огледа наоколо. Филодендронът бе паднал на една страна и край него се бе разпиляла пръст. Имаше счупени стъкла, лепкави петна от старо кафе и толкова прах, че можеше с лопата да се изрине.
Печатането трябваше да почака, реши Бейли. Никой не можеше да се съсредоточи сред такава неразбория.
Кейд седна на бюрото си и започна да върти телефони. Обади се на туристическата агенция и под предлог, че има ново хоби и планира отпуск, помоли да проверят в кои пустини бе разрешено да се търсят скъпоценни камъни.
От проучванията си предишната вечер бе научил доста за хобито да се изкопават кристали и скъпоценни камъни. След като Бейли му бе разказала съня си, бе сигурен, че е правила точно това.
Може би тя бе от западните щати, а може би просто бе ходила там. Във всеки случай това бе още една следа, която трябваше да се провери.
Замисли се дали да не се обади на специалист по скъпоценните камъни да изследва диаманта. Ала дори при най-малката вероятност Бейли наистина да се бе сдобила с него по противозаконен начин не искаше да рискува.
Взе снимките, които бе направил предишната вечер, и ги подреди на бюрото си. Колко ли можеше да разбере един гемолог от тях?
Може би си струваше да опита. Във вторник, когато празниците минеха, можеше да пробва и това.