— Мъфи се съгласи. Роналд прави всичко, което иска Мъфи.
Бейли ближеше топящия се сладолед и гледаше как туристите пълзят нагоре-надолу по стъпалата.
— Мислех, че ти е сърдита.
— Сдобрихме се. Е, подкупих я. Камила взема уроци и по балет. Следващия месец ще има рецитал, така че аз ще отида да гледам как се върти с балеринска поличка, което, повярвай ми, не е приятна гледка.
Тя едва сдържа смеха си.
— Колко си злобен.
— Хей, аз съм виждал Камила по балеринска поличка, а ти не си. Направо съм великодушен. — Харесваше му да я гледа как се усмихва, как просто се разхожда с него, яде ягодов сладолед и се усмихва. — После има един Чип. Това е другият мутант на Мъфи. Той свири на пиколо.
— Това вече си го измисляш.
— Не бих могъл да си го измисля, моето въображение си има граници. След две седмици ще трябва да седя на първия ред в средата и да слушам Чип и неговото пиколо на концерт на някаква група. — Кейд потрепери. — Ще си купя тапи за уши. Хайде да поседнем.
Разположиха се на гладките стъпала под мъдрия и меланхоличен президент. Духаше лек ветрец, който разклащаше задушния летен въздух, ала не можеше да направи нищо с горещата влага, която извираше от тротоарите. Бейли я виждаше как трепти на вълни във въздуха като пустинен мираж.
Във всичко това имаше нещо смътно познато — преминаващите тълпи от хора, блъскащите се пешеходци, щраканията на фотоапаратите, смесицата от гласове и акценти, миризмата на пот и изгорели газове, цветя в саксии, продавачи, разнасящи стоката си.
— Трябва да съм била тук — промълви тя. — Обаче всичко ми е размазано, като в чужд сън.
— Ще ти се проясни. — Той прибра кичур коса зад ухото й. — Вече ти се връщат някои неща. Знаеш как се прави кафе, как се работи на компютър, можеш да подредиш един кабинет.
— Може да съм била секретарка.
Кейд не мислеше така. Начинът, по който снощи бе избълвала сведенията за диамантите, го навеждаше на друга идея. Но искаше да я претегли, преди да я сподели с нея.
— Ако си била секретарка, ще ти удвоя заплатата, ако работиш при мен. — Весело се изправи и й подаде ръка. — Трябва да пазаруваме.
— Какво да пазаруваме?
— Имаш нужда от очила за четене. Да пообиколим магазините.
Това бе още едно преживяване — големият търговски център, пълен с хора, които търсят да купят нещо на сметка. Празничните разпродажби бяха в разгара си. Въпреки жегата се продаваха зимни палта с двадесет процента намаление, а есенната мода изместваше пообраните остатъци от летни дрехи.
Той я заведе в един магазин, в който обещаваха очила до един час, и сам попълни необходимите формуляри, докато Бейли разглеждаше изложените във витрините по стените рамки.
В него се разля вълна от топлина, когато я записа като Бейли Парис и написа собствения си адрес. Изглеждаше му правилно, чувстваше го правилно. А когато я заведоха отзад за преглед — безплатен, ако се купят рамки, я целуна по бузата.
След по-малко от два часа тя отново бе в колата му и разглеждаше красивите малки очила с телени рамки и пълната торба с покупки.
— Кога си успял да вземеш всичко това? — С чисто женско вълнение погали кожената чанта с презрамка за през рамо.
— Всичко е въпрос на стратегия и планиране, да знаеш какво искаш и да не се разсейваш.
Бейли надзърна в пликчето от магазина за бельо и видя плътна черна коприна. Предпазливо измъкна плата. Не бе кой знае колко голям, помисли тя.
— Трябва да спиш с нещо — обясни Кейд. — Това е от разпродажба. Направо го подаряваха.
Бейли може и да не знаеше коя е, ала бе съвсем сигурна, че можеше да различи нощница от бельо за прелъстяване. Пъхна коприната обратно в плика, разрови по-дълбоко и откри кесийка с кристали.
— О, прекрасни са.
— Имаше един такъв природонаучен магазин, така че избрах някои камъчета. — Спря на един стоп и се обърна да я погледне. — Избрах тези, които ми харесаха. Гладките са… Как се казват?
— Полирани камъни — прошепна тя и леко ги докосна с върха на пръста си. — Червен халцедон, цитрин, планински кристал, яспис. — Грейнала от удоволствие, разви опаковъчната хартия. — Турмалин, рубелит и верделит… Виждаш ли розовите и зелени оттенъци? А това е флуорит, един от любимите ми. Аз… — Замълча и притисна ръка към слепоочието си.
Той посегна и наслуки извади един камък.
— Какво е това?
— Александрит. Той е хризоберил, прозрачен камък. Цветът му се променя от светлината. Виж, сега е синкавозелен, но на изкуствена светлина става вишневочервен или виолетов. — Преглътна мъчително, защото знанията ги имаше, просто ги имаше в съзнанието й. — Има много предназначения, ала е рядък и скъп. Наречен е така в чест на цар Александър Първи.