Той само вдигна вежди.
— Докажи го.
Бейли изсумтя, обърна се и се запъти към микроскопа.
Включи осветлението на тъмното поле и с инстинктивна точност нагласи фокуса.
— Красиво — промълви след малко с благоговейни нотки в гласа си. — Просто красиво.
— Какво виждаш?
— Вътрешността на камъка. Няма съмнение, че е с естествен произход. Включенията са характерни.
— Дай да видя. — Избута я настрани и се наведе над микроскопа. — Може да е какво ли не.
— Не, не. Няма въздушни мехурчета. Щеше да има, ако беше изкуствен. И примесите.
— На мен това не ми говори нищо. Син е, а син означава сапфир.
— Ох, за Бога, сапфирът е корунд. Мислиш ли, че не мога да различа корунд от въглерод? — Тя грабна камъка и се запъти към друг прибор. — Това е поларископ. Той проверява дали камъкът е единично или двойно пречупващ. Както вече ти казах, сапфирите са двойно пречупващи, диамантите единично.
Продължаваше да работи, като си мърмореше под носа, слагаше си очилата, когато имаше нужда, окачваше ги на деколтето на блузата си, когато не й трябваха. Всяко движение бе уверено, привично, точно.
Кейд пъхна ръце в задните джобове на панталона си, залюля се на пети и се загледа в нея.
— Ето, и рефрактомера — обяви Бейли. — Всеки идиот може да види, че според показателя на лъчепречупване това е диамант, а не сапфир. — Обърна се и вдигна камъка. — Това е син диамант, шлифован като брилянт, сто и две цяло и шест карата.
— Трябва ти само една бяла престилка — каза той тихо.
— Моля?
— Ти работиш с тези неща, Бейли. Мислех, че може да ти е само хоби, ала ти си прекалено точна, прекалено уверена. И прекалено лесно се дразниш от въпроси. Затова моето заключение е, че ти работиш със скъпоценни камъни. Това оборудване ти е също толкова познато, колкото и кафеварката. То просто е част от твоя живот.
Тя отпусна ръка и се облегна назад на стола.
— Ти не направи всичко това, не си причини тези неприятности, за да идентифицираме диаманта, нали?
— Да кажем, че това е допълнителна екстра. Сега трябва да разберем дали се занимаваш с търговия на скъпоценни камъни, или с бижута. Ето как това се е озовало в теб. — Взе диаманта от нея и го огледа. — А то не е нещо, което ще видиш да се продава в магазина на Уестлейк или на някой друг бижутер. То е от частна колекция или от музей. Тук, в града, има един наистина добър музей, нарича се Смитсънов институт. Може да си чувала за него.
— Ти мислиш… Че съм го взела от Смитсъновия институт?
— Мисля, че някой там може да е чул за него. — Небрежно пусна безценния камък в джоба си. — Ще трябва да почакаме до утре, сега е затворено. Не, по дяволите, до вторник. — Подсвирна през зъби. — Утре е четвърти, а понеделник не е работен ден.
— Какво ще правим до вторник?
— Можем да започнем с телефонните указатели. Чудя се колко гемолози има във Вашингтон.
Очилата означаваха, че можеше да се рови из всички книги, без да рискува да я заболи глава. И Бейли се ровеше. Това бе, мислеше си, като препрочитане на любима приказка. Всичко й бе познато, но й бе приятно отново да си го припомни.
Прочете за историята на гравирането върху камък в Месопотамия, за скъпоценните камъни от Елинистичния период, за флорентинските гравюри.
Чете за прочутите диаманти, за Варгас, за Джонкер, за Великия Могол, изчезнали преди векове. За Мария Антоанета и диамантената огърлица, която според някои й струвала главата.
Чете технически сведения за шлифоването на скъпоценните камъни, за разпознаването им, за оптичните им свойства и образуването им.
Всичко й бе съвсем ясно, четеше гладко като карнелиана, който търкаляше между пръстите си.
Как бе възможно да помни камъни, а да не помни хора? Без усилия можеше да разпознае и да обсъжда свойствата на стотици кристали и скъпоценни камъни. Ала в целия свят имаше един-единствен човек, когото познаваше.
И този човек дори не бе самата тя.
Бейли познаваше само Кейд. Кейд Парис, с неговия бърз, често смущаващ ум. Кейд, с неговите нежни и търпеливи ръце и невероятни зелени очи. Очи, които я гледаха така, сякаш тя можеше да е центърът на света.
И въпреки това неговият свят бе толкова голям в сравнение с нейния. Той бе населен с хора, със спомени, с места, където е бил, неща, които е правил, моменти, които е споделил с другите.
Огромният бял екран, който бе нейното минало, я преследваше.
Какви хора бе познавала, кого бе обичала или мразила? Обичал ли бе някой нея? Кого бе наранила, кой я бе наранил? И къде бе ходила?
Учен ли беше, или крадец? Любима или самотна?
Искаше да е любима. Любима на Кейд. Бе ужасяващо колко много го искаше. Да потъне с него в леглото и да остави всичко да се понесе по тази топла река от усещания. Искаше той да я докосва, истински да я докосва. Да чувства ръцете си върху нея, да ги усеща как се плъзгат по голата плът и я стоплят, да я отнасят някъде, където миналото не означаваше нищо и бъдещето нямаше значение.