— Добре, всичко е наред. Това е достатъчно. — Погали я по косите и макар че ръката му бе нежна, очите му бяха горещи, докато се взираха през балдахина на листата.
Който и да я бе изплашил, който и да я караше да трепери от ужас, щеше да си плати.
Докато Кейд прегръщаше Бейли под кленовите дървета, друг човек стоеше на каменната тераса над голямо имение с плавно издигащи се хълмове, добре поддържани градини, избликващи фонтани. Той беше бесен.
Жената бе изчезнала от лицето на земята заедно с неговата собственост. А неговите сили бяха разпилени като трите Звезди.
Би трябвало да е просто. Те бяха почти в ръцете му.
Ала онзи приказлив глупак бе изпаднал в паника. Или просто бе станал прекалено алчен. Във всеки случай, бе оставил жената да избяга, а неговите диаманти бяха изчезнали заедно с нея.
Прекалено много време бе минало, помисли той и потропа с малката си добре поддържана ръка по каменния парапет. Едната жена бе изчезнала, другата бягаше, а третата не можеше да отговори на неговите въпроси.
Това трябваше да се оправи, и то скоро. Графикът вече бе нарушен. За това можеше да обвинява само един човек, помисли той, влезе в изискания си кабинет и вдигна телефона.
— Доведи ми го. — Това бе всичко, което каза. Остави слушалката с небрежната арогантност на човек, свикнал нарежданията му да се изпълняват.
ШЕСТА ГЛАВА
Събота вечер. Той я заведе на танци. Бейли си представяше прекарване край кухненската маса с книги и кани силно кафе след вечеря. Вместо това Кейд я измъкна от къщата, преди да бе свършила с почистването, като едва и даде време да прекара една четка през косата си.
Трябваше й да се разсее, така й каза. Трябваше й музика. Трябваше й да усети живота. Определено бе усещане.
Никога не бе виждала нищо такова. Това знаеше. Шумният, претъпкан клуб в сърцето на Джорджтаун вибрираше от живот, тресеше се от пода до тавана от гласове и крака. Музиката бе толкова силна, че тя не можеше да чуе собствените си мисли, а малката масичка, която той успя да намери за тях в средата на всичко това, още лепнеше от бирата на последния посетител.
Всичко това я изненадваше.
Изглеждаше, че никой никого не познава. Или се познаваха достатъчно добре, за да флиртуват пред публика. Със сигурност разгорещените извиващи се движения на тяло срещу тяло на миниатюрния дансинг не бяха нищо друго, освен ритуал за чифтосване.
Кейд и донесе газирана вода, самият той се задоволи със същата безопасна напитка, и се загледа в шоуто. Нещо повече, Кейд я наблюдаваше как тя наблюдава шоуто.
Светлините проблясваха, гласовете кънтяха и сякаш никой за нищо не го бе грижа.
— Това ли правиш обикновено през почивните дни? — Бейли трябваше да вика в ухото му и въпреки това не бе сигурна, че я бе чул през грохота и оглушителния шум на китари и барабани.
— От време на време. — Едва ли някога, помисли той, като наблюдаваше приливите и отливите на самотни посетители на бара. Определено не кой знае колко, откакто завърши колежа. Идеята да я доведе тук бе импулсивна, дори плод на вдъхновение. Тя нямаше да може да мисли и да се тревожи в такива условия. — Това е някаква местна група. — Премести стола си по-близо до нейния и обви ръка около раменете й. — Това е долен мръсен рок. Никакво кънтри, никакви буламачи, никакво лигавене. Просто истински купон. Какво мислиш?
Бейли се помъчи да мисли, да се настрои към тежкия пулсиращ и повтарящ се ритъм. Над връхлитащия океан от музика групата крещеше за мръсни номера и как се правят безплатно.
— Не знам, но това определено не е „Одата на радостта“.
Кейд се засмя на глас и я хвана за ръката.
— Ела да танцуваме.
Обзе я моментна паника. Дланите й овлажняха, очите й станаха огромни.
— Едва ли знам как да…
— По дяволите, Бейли, тук няма повече място, отколкото да се наруши някоя и друга Божа заповед. За това не се иска никакъв опит.
— Да, но… — Той я повлече към дансинга, като си проправяше път между масите и се блъскаше в хората. Тя загуби бройката на краката, които трябва да бяха настъпили. — Кейд, бих предпочела да гледам.
— Трябва да изпиташ всичко. — Дръпна я рязко в прегръдките си и я сграбчи за бедрата с интимен и собственически жест, от който дъхът й спря. — Видя ли? Една Божа заповед по-малко. — И изведнъж тялото му започна да се движи похотливо срещу нейното. — Останалото е лесно.
— Не мисля, че някога съм правила такова нещо. — От въртящите се проблясващи светлини й се зави свят. — Сигурна съм, че щях да го запомня.
Той помисли, че вероятно бе права. Имаше нещо напълно невинно в начина, по който се препъваше, в начина, по който бузите и пламнаха. Плъзна ръце нагоре и ги обви около кръста й.