— Добре. — Тя пое дълбоко въздух, пристъпи напред и затвори вратата. Все отнякъде трябваше да започне.
Проправи си път през боклуците и го последва в съседната стая. Мебелировката не включваше почти нищо друго, освен бюро и два стола, очевидно купени от някоя разпродажба. Е, не можеше да има претенции към обзавеждането, напомни си тя. Изчака, докато той седна зад бюрото, облегна се назад и отново й се усмихна със своята предразполагаща към доверие усмивка.
— Дали вие… Мога ли… — Стисна силно очи и се съсредоточи. — Имате ли някакви документи, които можете да ми покажете?
Още по-заинтригуван, Кейд извади разрешителното и й го подаде. Забеляза, че тя имаше два много хубави пръстена, по един на всяка ръка. Единият бе старинен, с квадратен цитрин, другият с три разноцветни камъка. Обиците й бяха в тон с втория пръстен, забеляза той, когато тя прибра косата зад ухото си и се зае да разглежда внимателно разрешителното му, сякаш претегляше всяка дума.
— Искате ли да ми кажете какъв е проблемът, госпожице…
— Мисля… — Тя му върна документа и отново сграбчи с две ръце чантата. — Мисля, че бих искала да ви наема. — Очите й се взряха в лицето му настойчиво и изпитателно, както допреди малко бяха гледали разрешителното. — Занимавате ли се с изчезнали хора?
Кого си изгубила, миличка, зачуди се Кейд. Надяваше се, заради нея и заради хубавите малки фантазии, които се оформяха в главата му, че това не бе съпругът й.
— Да, занимавам се с изчезнали хора.
— Вашата… Ъ-ъ-ъ… Тарифа?
— Двеста и петдесет на ден, плюс разноските. — Когато тя кимна, той извади бележник и молив. — Кого искате да намеря?
Тя бавно и треперливо пое въздух.
— Мен. Имам нужда да намерите мен.
Без да сваля очи от нея, Кейд потупа с молив по бележника.
— Струва ми се, че вече съм ви намерил. Сметка ли да ви открия, или искате да платите сега?
— Не. — Тя почувства как се чупи. Прекалено дълго се бе сдържала, или поне й се струваше прекалено дълго, но сега чувстваше, че клонът, за който се бе хванала, когато светът изчезна изпод нея, започва да се чупи. — Не помня. Нищо. Аз не… — Гласът й започна да прекъсва. Тя пусна чантата в скута си и притисна ръце към лицето си. — Не знам коя съм. Не знам коя съм. — И след това започна да плаче в дланите си. — Не знам коя съм.
Той имаше богат опит с истерични жени. Бе израснал сред жени, които използваха потоците от сълзи и задъханите хлипания като отговор на всичко, от счупен нокът до разбит брак. Затова стана от бюрото, въоръжи се с кутия салфетки и приклекна пред нея.
— Хайде, миличка, няма нищо. Всичко ще се оправи. — Докато говореше, ловко изтри лицето й, потупа я по ръката, погали я по косите, вгледа се в пълните й със сълзи очи.
— Извинете. Не мога…
— Поплачете си — посъветва я Кейд. — Ще се почувствате по-добре. — Изправи се, отиде в миниатюрната баня и й наля една картонена чаша вода.
Когато в скута й се събраха цяла купчина мокри салфетки и три смачкани картонени чаши, тя въздъхна треперливо.
— Извинете. Благодаря. Наистина се чувствам по-добре.
Бузите й леко порозовяха от смущение, докато събираше салфетките и чашите. Той ги взе от нея, пусна ги в кошчето и се опря на ръба на бюрото си.
— Искате ли сега да ми разкажете?
Тя кимна, сплете пръсти и започна да ги извива.
— Аз… Няма много за разказване. Просто нищо не помня. Коя съм, какво правя, откъде съм. Приятели, семейство. Нищо. Дъхът й отново секна и тя бавно издиша. — Нищо.
Това бе като сбъдната мечта, помисли Кейд — една жена без минало се бе появила от дъжда и бе влязла в неговия кабинет. Хвърли един поглед към чантата, която тя още държеше в скута си. След малко щяха да стигнат и до това.
— Какво е първото нещо, което си спомняте?
— Събудих се в една стая… Малка хотелска стая на Шестнадесета улица. — Облегна глава назад на стола, затвори очи и се опита да върне нещата на фокус. — Дори това е неясно. Бях се свила на леглото, а дръжката на вратата беше подпряна с един стол. Валеше. Чувах дъжда. Бях замаяна и объркана, обаче сърцето ми биеше толкова силно, сякаш се събуждах от кошмар. Бях с обувки. Помня, че се зачудих защо съм си легнала с обувки. Стаята беше полутъмна и задушна. Всички прозорци бяха затворени. Бях толкова уморена и схваната, че отидох в банята да си наплискам лицето с вода. — Отвори очи и го погледна. — Видях лицето си в огледалото. Някакво грозно малко изподраскано огледало. И то не означаваше нищо за мен. Лицето. — Вдигна ръка и я прокара по бузата си, по брадичката. — Моето лице не означаваше нищо за мен. Не можех да си спомня името, свързано с това лице, нито мислите, нито плановете или миналото. Не знаех как съм се озовала в тази ужасна стая. Прерових чекмеджетата и гардероба, ала там нямаше нищо. Никакви дрехи. Страхувах се да остана, но не знаех къде да отида.