— Тя обичаше ли те?
— Не. — Отговори веднага, после се намръщи, вторачи се в празното пространство и отново се опита да бъде честен. И отговорът бе тъжен и обиден. — Не, не ме обичаше повече, отколкото аз я обичах. И никой от нас не си правеше труда да се потруди за това. — Извади пари от портфейла си, пусна ги на масата и стана. — Да си ходим вкъщи.
— Кейд… — Бейли го докосна по рамото. — Ти си заслужавал нещо по-добро.
— Да. — Погледна към ръката на рамото си, нежните пръсти, изящните пръстени. — Тя също. Но вече е малко късно за това. — Вдигна ръката й, така че пръстенът проблесна между тях. — Можеш да забравиш много неща, Бейли, ала можеш ли да забравиш любовта?
— Недей.
Нямаше никакво намерение да спре. Изведнъж целият ужасен провал на брака му го зашлеви в лицето.
— Ако един мъж сложи това на пръста ти, мъж, когото си обичала, би ли го забравила? Би ли могла?
— Не знам. — Тя се изскубна и се втурна към колата му. Когато той я завъртя към себе си, очите й блестяха от гняв и страх. — Не знам!
— Не би забравила. Не би могла да забравиш, ако има значение. Това има значение.
Притисна устни към нейните, опря гърба й на колата и стовари и върху двама им своето объркване и желания. Нямаше го вече търпението, изисканата топлина на прелъстяването. Това, което бе останало, бе цялата първична страст, която кипеше в него. И искаше тя да е слаба, да се вкопчи в него със същото безразсъдство. Само за момента.
Само засега.
Първо дойде паниката, задушаващата паника, която й отне дъха. Бейли не можеше да отговори на това живо, яростно желание. Просто не бе подготвена да го приеме и да оцелее.
Затова се предаде, изведнъж и напълно, без да мисли. Част от нея вярваше, че Кейд не би я наранил. Друга част се молеше да не може да я нарани. Отдаде се на зашеметяващата жарава, на потресаващата мощ на необузданата страст, за един трепетен миг се издигна на вълната й.
И разбра, че може да не преживее дори отстъплението.
Тя трепереше, което го вбесяваше. Засрамваше го. Той причиняваше болка. Почти го искаше, защото не би ли го запомнила? Болката не се ли запомняше по-лесно от нежността?
Знаеше, че ако Бейли го забрави, това би го убило. А ако я наранеше, това би убило в него всичко, което си струва.
Пусна я и отстъпи крачка назад. Тя моментално обви ръце около себе си с отбранителен жест, който го шибна като камшик. Музика, гласове и смях се носеха по улицата зад него, а Кейд я гледаше, стреснат като елен, уловен в светлината на фаровете.
— Извинявай.
— Кейд…
Той вдигна ръце. Рядко се вбесяваше, но знаеше, че докато гневът не премине, нямаше смисъл да търси разумни обяснения.
— Извинявай — повтори Кейд. — Това е мой проблем. Ще те закарам вкъщи.
А когато я закара, когато Бейли отиде в стаята си и светлините изгаснаха, легна в хамака, откъдето можеше да гледа нейния прозорец.
Това, което го бе изкарало от равновесие, не бе толкова мисълта за собствения му живот, осъзна той. Знаеше добрите и лошите му страни, погрешните стъпки и глупавите грешки. Причината бе в пръстените на ръката й и в крайна сметка мисълта, че може някой мъж да й бе сложил един от тях. Мъж, който можеше да я чака да си спомни.
И не ставаше дума за секс. Сексът бе лесен. Тази вечер тя щеше да му се отдаде. Видя го, когато влезе в кухнята, където Бейли се бе заровила в книгите. Знаеше, че тогава тя мислеше за него. Желаеше го.
Сега си каза, че е бил глупак да не вземе онова, което му се бе предлагало. Ала не го бе взел, защото искаше повече. Много повече.
Искаше любов, а не бе разумно да го иска. Бейли бе объркана, изплашена, имаше проблеми, които никой от тях не можеше да разбере. И въпреки това Кейд искаше тя да се влюби в него, така бързо и изцяло, както той се бе влюбил в нея.
Това не бе разумно.
Но пет пари не даваше за разума.
Кейд щеше да убие нейния дракон, каквото и да му струваше. А след това щеше да се бие с всеки, който се изпречи на пътя му, за да я задържи. Дори ако на пътя му стоеше самата Бейли.