— Заслужи си го. — Кръвта бучеше в главата й, сърцето й се блъскаше, но Бейли нямаше намерение да отстъпи.
— За какво, по дяволите?
— За… Каквото и да е.
— Е, това определено е много изчерпателно.
— Просто се махни от пътя ми. Аз отивам на разходка.
— Не — заяви Кейд решително. — Не отиваш.
— Ти не можеш да ми казваш какво да правя.
Според неговата преценка той бе два пъти по-тежък от нея и с около двадесет сантиметра по-висок. Усмихна се мрачно:
— Мога. Ти си истерична.
Това я довърши.
— Определено не съм истерична. Ако бях истерична, щях да изстържа с нокти тази гадна усмивка от лицето ти, щях да ти издера самодоволните очи и…
За да опрости нещата, Кейд просто я вдигна на ръце и я внесе вътре. Тя се дърпаше, извиваше, опитваше се да го ритне, ала той успя да я сложи на един стол в кухнята, натисна раменете й с ръце и доближи лице до нейното.
— Стой мирно.
Ако веднага не изпиеше едно кафе, щеше да умре. Или да убие някого.
— Ти си уволнен.
— Добре, прекрасно, ура. — Остави я да фучи, наля си кафе и го изпи като вода. — Господи, така ли трябва да започне един ден? — Грабна шишенцето с аспирин и започна да се бори с капачката му, докато главоболието, което коварно къкреше, закипя с пълна сила. — Няма да търпя никоя жена да ми крещи, преди да съм си отворил очите. Каквото и да те е прихванало, миличка, ще трябва да се въздържаш, докато аз… — Отново изруга и удари упоритата капачка на ръба на масата, но безрезултатно. Главата му пулсираше, коляното, върху което се бе стоварил на земята, кървеше, и бе готов да сдъвче пластмасата, за да стигне до таблетките. Като изруга цветисто, грабна кухненския нож и обезглави шишенцето. С изкривено от гняв лице и стиснати зъби се обърна, хванал в едната ръка шишето с аспирин, а в другата ножа. — Чуй ме сега…
Очите на Бейли се обърнаха и преди да бе успял да помръдне, тя се стовари на пода.
— Мили Боже… — Ножът падна и таблетките аспирин се разпиляха навсякъде из кухнята. Кейд я грабна и поради липса на по-добро място я остави на кухненската маса, докато намокри една кърпа. — Хайде, Бейли, хайде, миличка…
Обливаше лицето й с вода, разтриваше китките й и се проклинаше. Как можа така да й крещи, така да й се кара, когато бе толкова крехка? Може би следващия път щеше да излезе навън и да срита някое кученце, да настъпи някое котенце.
Когато тя простена и се размърда, той притисна отпуснатата й ръка към устните си.
— Така, така… — Очите и се отвориха, докато я галеше по косите. — Всичко е наред, Бейли. Не се безпокой.
— Той ще ме убие. — Очите й бяха отворени, ала невиждащи. Тя в ужас се вкопчи в ризата му. — Ще ме убие.
— Никой нищо няма да ти направи. Аз съм тук.
— Той ще ме убие. Той има нож. Ако ме намери, ще ме убие.
Искаше му се да я прегърне, да я успокои, но Бейли му се бе доверила и очакваше да й помогне. Отскубна пръстите й от ризата си, хвана ги и заговори много спокойно:
— Кой има нож, Бейли? Кой ще те убие?
— Той… Той… — Виждаше го, почти го виждаше, замахващата ръка, проблясващия отново и отново нож. — Навсякъде има кръв. Навсякъде кръв. Трябва да се махна от кръвта. Ножът. Светкавиците. Трябва да бягам.
Кейд я държеше и продължаваше да говори спокойно:
— Къде си ти? Кажи ми къде си.
— В тъмното. Светлината изгасна. Той ще ме убие. Трябва да бягам.
— Къде да бягаш?
— Където и да е. — Дишаше толкова задъхано, че дъхът й раздираше гърлото. — Където и да е, далеч. Някъде далеч. Ако ме намери…
— Той няма да те намери. Няма да му позволя да те намери. — Хвана здраво с две ръце лицето й, така че да я погледне в очите. — Сега спокойно. Просто спокойно. — Ако продължаваше да диша така задъхано, щеше да получи кислородно отравяне и отново да припадне. — Тук си в безопасност. С мен си в безопасност. Разбираш ли?
— Да. Да. — Тя затвори очи и потрепери. — Трябва ми въздух. Моля те, трябва ми малко въздух.
Кейд отново я взе на ръце и я изнесе навън. Остави я на тапицираната пейка на верандата и седна до нея.
— Спокойно. Запомни, тук си в безопасност. Ти си в безопасност.
— Да, добре. — С усилие Бейли издиша въздуха, който сякаш се опитваше да взриви дробовете й. — Добре съм.
Съвсем не, помисли той. Беше бяла като платно, лепнеща от пот и трепереща. Ала паметта й бе на прав път и Кейд трябваше да я размърда.
— Никой няма да те нарани. Нищо няма да те докосне тук. Не забравяй това и се опитай да ми кажеш всичко, което си спомняш.