— Отпусни се. Хвани се за мен и се отпусни. Сега слизаме. — Той я вдигна и само дето не я понесе през тревата. Бейли трепереше, сякаш въздухът бе станал леденостуден, задавяха я ридания. — Сега нищо не може да ти се случи, Бейли. Сега не си сама. — Проправи си път през поляната, на която бяха паркирани колите, и ругаеше всеки път, когато поредният гръм я караше да подскочи. Тя се сви на седалката, а Кейд заобиколи и бързо седна зад волана. — Поплачи си — посъветва я той и завъртя ключа. — Викай, ако ти се вика. Не го оставяй да те яде така.
Тъй като не я караше да се срамува, Бейли малко си поплака, после облегна пулсиращата си глава на седалката, докато Кейд караше по извиващия се път обратно към града.
— Продължавам да виждам бижута — обади се тя накрая. Гласът й бе пресипнал, но твърд. — Красиви скъпоценни камъни. Купища. Лазурити и опали, малахит и топаз. Всякакви различни форми, обработени и необработени. Знам какви са, знам как ги чувствам в ръката си. Ето едно дълго парче халцедон, гладко на пипане и във формата на меч. То седи върху бюрото като преспапие. И този кварц със сребристите жилки. Виждам ги. Толкова са ми познати.
— Те те карат да се чувстваш щастлива и спокойна.
— Да, мисля, че да. Когато мисля за тях, когато се появяват Какво лошо имаше да се преструва, че е така и би могло да е така, само за една нощ?
Качи се във виенското колело и се сгуши до него. И се издигна в небето. Отдолу хората се тълпяха по тревата. Младежите ходеха важно и наперено, по-възрастните двойки се разхождаха, децата тичаха. Вятърът носеше смес от аромати, който Бейли можеше вечно да вдъхва.
Спускането надолу бе бързо и вълнуващо. Косата й се развяваше, а стомахът й се опитваше да я настигне. Тя вдигна глава, затвори очи и се приготви за издигането.
Разбира се, той я целуна. Бейли я искаше, тази невинна среща на устните, докато се въртяха над високата лятна трева, а светлините над тях грееха като дъга.
По време на следващия кръг първите фойерверки обсипаха със злато черното небе.
— Красиво е. — Тя намести глава на рамото му. — Като скъпоценни камъни, разпилени по небето. Изумруди, рубини, сапфири.
Цветовете се издигаха като фонтан в небето, спускаха се и избледняваха. Хората отдолу ръкопляскаха, свиркаха, изпълваха въздуха с шум. Някъде проплака бебе.
— Уплашено е — промълви Бейли. — Звучи като изстрели, като гръм.
— Баща ми имаше английски сетер, който на всеки Четвърти юли се криеше под леглото. — Кейд си играеше с пръстите й и гледаше фойерверките. — Трепереше часове, след като всичко бе свършило.
— Толкова е гръмко, страшно е, ако не знаеш какво е. — Когато бяха най-горе, избухна ярка светкавица от злато и блестящи диаманти. Сърцето й започна да бие силно, главата й да пулсира. Бе само от шума, каза си, от шума и от разлюляването на кабинките, когато виенското колело спря да свали хората.
— Бейли? — Кейд я привлече към себе си и се вгледа в лицето й. Тя трепереше, лицето й бе пребледняло, очите потъмнели.
— Няма ми нищо. Само малко ми се повдига, в съзнанието ми е приятно. Успокояващо. Има и един слон. — Не този. — Бейли прегърна плюшената играчка. — Гипсов, с гравирано на гърба му килимче, обсипано със скъпоценни камъни, и с яркосини очи. Толкова е царствен и глупав. — Тя замълча за момент, опитвайки се да мисли през главоболието, пулсиращо в слепоочията й. — Има и други камъни, всякакви, ала те не са мои. И въпреки това успокояват. Изобщо не се плаша, когато мисля за тях. Дори синият диамант. Той е толкова красив, такова чудо на природата. Наистина е странно, че точно нужните елементи, нужните минерали, нужното налягане и нужното количество време могат да се съчетаят, за да създадат нещо толкова необикновено… Те се карат за тях. За него — продължи Бейли, стисна очи и се опита да го извика обратно в съзнанието си. — Чувам ги и се ядосвам, и се чувствам права. Почти се виждам как вървя към стаята, в която се карат, и съм бясна и доволна от себе си. Такова странно съчетание от чувства. И малко ме е страх. Направила съм нещо… Не знам. — Сви юмруци. — Нещо необмислено или импулсивно, дори глупаво. Отивам до вратата. Тя е отворена и гласовете им кънтят навън. Отивам до вратата и цялата треперя отвътре. Не само от страх, не мисля, че е само от страх. Донякъде и от гняв. Затварям ръката си върху камъка. Той е в джоба ми и се чувствам по-добре, когато го докосвам. Брезентовата чанта е там, на масата до вратата. Тя също е отворена и аз виждам парите вътре. Вземам я, докато те си крещят. — Навлизаха в града и от светлините очите й започнаха да сълзят. Бейли отново ги затвори. — Те не знаят, че съм там. Така са се нахвърлили един върху друг, че не ме забелязват. И тогава аз виждам ножа в ръката му, виждам как проблясва извитото му острие. И другият протяга ръце да го сграбчи. Боричкат се и сега са извън лъча светлина. Но виждам кръв и една от сенките залита. Другата продължава да се движи. Той не спира, просто не спира. Аз съм замръзнала, стиснала съм чантата и ги гледам. Внезапно светлината изгасва и става съвсем тъмно. После избухва светкавица и изпълва небето. Изведнъж става толкова ярко. Когато отново замахва с ножа към гърлото му, той ме вижда. Вижда ме и аз побягвам.