— Добре, опитай да се отпуснеш. — Движението бе убийствено, натоварено и нервно. Кейд не можеше да хване ръката й, да я прегърне, да я успокои. — Не се насилвай сега. Ще продължим у дома.
— Кейд, те са един и същ човек — прошепна тя и издаде някакъв звук, нещо средно между стон и смях. — Един и същ.
Той проклинаше задръстените улици, търсеше пролука и се стрелна в няколкото свободни сантиметри край едно комби.
— Един и същ като какво?
— Като един друг. Те са един и същ човек. Ала това не може да бъде. Знам, че не може да бъде, защото единият е мъртъв, а другият не е. Страх ме е, че полудявам.
Отново символи? Или истина?
— Как така са едни и същи?
— Имат едно и също лице.
Бейли отнесе плюшения слон в къщата и се вкопчи в него, сякаш той бе единствената й връзка с реалността. Съзнанието й бе замъглено, разкъсвано между сънища, а коварната болка се бе притаила в ъгъла и чакаше да я връхлети.
— Легни. Ще ти направя чай.
— Не, аз ще го направя. Ще се почувствам по-добре, ако правя нещо. Каквото и да е. Извинявай, беше такава прекрасна вечер. — Тя остави усмихнатия слон на масата в кухнята. — Докато…
— Беше прекрасна вечер. И каквото и да помогне да се наместят повече парченца от пъзела на място, си струва. Боли те. — Хвана я за раменете. — И аз съжалявам, но ще трябва да минеш през останалото, за да стигнем там, където искаме.
— Знам. — Бейли стисна леко ръката му и се обърна да сложи чайника на котлона. — Няма да се разпадна на парчета, Кейд, ала ме е страх, че може да не съм много стабилна. — Притисна длани към очите си и се засмя. — Странни думи от човек, който не може да си спомни собственото си име.
— През цялото време си спомняш все повече и повече неща. И си най-стабилната жена, която познавам.
— Тогава се тревожа и за теб, и за вкуса ти за жени. Тя старателно постави чашките върху чинийките им, съсредоточена върху тази проста задача. Пликчетата чай, лъжичките, захарницата.
На кленовото дърво дроздът бе отстъпил пред козодоя, чиято песен бе като течно сребро. Бейли си представи телена ограда, обрасла в орлов нокът, който разпръсваше аромата си във вечерния въздух, докато една нощна птица зовеше половинката си.
И едно младо момиче плачеше под върбовото дърво. Тя се сепна. Детски спомен вероятно, горчиво-сладък. Сигурно тези образи от миналото щяха да идват все по-често. И да я плашат.
— Ти имаш въпроси. — Бейли остави чая на масата, овладя се и го погледна. — Не ги задаваш, защото се страхуваш, че ще рухна. Но няма. Искам да ги зададеш, Кейд. По-лесно е, когато ти питаш.
— Да седнем. — Той й подаде един стол и, без да бърза, сипа захар в чая си и го разбърка. — В стаята има сив мокет, прозорец, маса до вратата. Върху бюрото има настолна лампа. На какво прилича бюрото?
— Матово дървено бюро от Осемнадесети век. — Тя с трясък остави чашата си. — Ох, това беше хитро. Никога не съм очаквала да питаш за бюрото, така че не съм се и замисляла, то просто си беше там.
— Съсредоточи се върху бюрото, Бейли. Опиши ми го.
— Красиво е. Отгоре е с преплетени розово дърво и чимшир. Отстрани, дори на мястото за краката, има инкрустирани овали. От едната страна има голямо чекмедже, когато се отвори, се показват лавици. Толкова умно измислено. Дръжките са месингови и добре полирани. — Объркано се загледа в чая си. — Сега говоря като антиквар.
Не, помисли Кейд, просто като човек, който обича красивите неща, И познава много добре това бюро.
— Какво има върху бюрото?
— Там е лампата. Тя също е месингова, със зелен стъклен абажур и старомодна верижка за палене. Има и листове, старателно подредена купчина листове до ръба на бюрото. В средата има кожена преса за поливане и брифке.