— Какво?
— Брифке, малка картонена кутийка за пренасяне на единични камъни. Те са изумруди, тревистозелени, с различно остеняване и карати. Има бижутерска лупа и малка месингова везна. Една чаша, кристална чаша с разтопяващ се в уискито лед. И… И ножът… — Насили се да продължи да диша. — Ножът е там, с гравирана костена дръжка, с извито острие. Стар и красив нож.
— Има ли някой до бюрото?
— Не, столът е празен. — Бе по-лесно да отклони поглед от ножа, да погледне към нещо друго. — Кожен тъмносив стол. Облегалката му опира в прозореца. Има буря. — Гласът й прекъсна. — Има буря. Светкавици, проливен дъжд. Те си крещят, надвиквайки гръмотевиците.
— Къде са те?
— Пред бюрото, изправени един срещу друг.
Той избута настрани чашата й, за да може да я хване за ръката.
— Какво казват, Бейли?
— Не знам. Нещо за някакъв депозит. Да вземат депозита, да напуснат страната. Това е лоша сделка, прекалено опасна. Той обаче е решил.
Чуваше гласовете. Думите отскачаха от грубите яростни фрази:
„Проклет кучи син“!
„Ако искаш да се пазариш с него, давай. Мен не ме набърквай“.
„И двамата. Заедно. Няма да даваш заден ход“.
„Ти вземаш камъните и се оправяш с него. Бейли подозира. Не е толкова глупава, колкото я мислиш“.
„Няма да изчезнеш с парите и да ме оставиш аз да опера пешкира“.
— Той го блъска назад. Бият се, бутат се, удрят се. Страшно е да гледам колко много се мразят. Не знам как могат така да се ненавиждат, след като са еднакви.
Кейд не искаше да я прекара отново през това, което се бе случило после. Вече знаеше местопрестъплението, следващите стъпки.
— Как така са еднакви?
Същото лице. Същите очи, тъмни очи, тъмни коси. Всичко. Огледални образи. Те са един и същ човек, Кейд. Как може да са един и същ човек, освен ако изобщо не се е случило така? Освен ако съм изгубила не само паметта си, а и ума си?
— Не виждаш най-простото обяснение, Бейли. Най-простото и очевидно обяснение. — Усмивката му бе мрачна, очите му светеха. — Близнаци.
— Близнаци? Братя? — Всичко в нея, всяка част от нейното същество възнегодува. Тя успя само да поклати глава и продължи да трепери, докато движенията й станаха трескави. — Не, не, не. — Не можеше да приеме това. Не искаше. — Не е така. Не може да бъде. — Рязко стана от масата и столът й изстърга върху плочките. — Не знам какво съм видяла. — Грабна чашата си, като разля чая върху масата, отнесе я до умивалника и я стовари вътре. — Беше тъмно. Не знам какво съм видяла.
Не искаше да знае какво бе видяла, заключи Кейд. Не бе готова да го знае. А той нямаше да рискува да се прави на психоаналитик, преди да се бе овладяла.
— Остави го засега. Беше тежък ден, имаш нужда от почивка.
— Да. — Съзнанието й молеше за покой, за забрава. Ала изпитваше ужас да заспи, страхуваше се от сънищата, които можеха да дойдат. Обърна се и се притисна към него. — Прави любов с мен. Не искам да мисля. Искам само да ме обичаш.
— Обичам те. — Срещна търсещите й устни със своите. — Ще те обичам.
Изведе я от кухнята, като по пътя се спираше да я целува, да я докосва. Когато стигнаха до стълбите, разкопча блузата й, плъзна ръце по тялото й и улови в длани гърдите й.
Бейли задъхано впи ръце в косата му и притегли устните му към своите.
Кейд искаше да бъде внимателен, нежен. Но устните й бяха диви и ненаситни. Разбираше, че тя има нужда от нещо диво и ненаситно. И се отдаде на порива.
Разкъса сутиена й и видя как в очите й просветнаха изненада и възбуда. Ръцете му, които я овладяваха, този път бяха алчни и груби.
— Толкова неща не съм ти показал. — Потърси нежната извивка между шията и рамото й и впи зъби в нея. Толкова неща, който никой не й бе показвал, помисли той с прилив на страст. — Може да не си готова.
— Покажи ми. — Главата й падна назад и пулсът й запърха като изплашена птица. И страхът изведнъж се оказа освобождаващ. — Искам да ги знам.
Кейд смъкна панталоните по бедрата й и проникна с пръсти в нея. Ноктите й се забиха в раменете му и от гърлото й се изтръгна вик на удоволствие и страх.
Гледаше я как лети и се издига над този потресаващ връх. Замаяната изненада в очите й му доставяше мрачно удоволствие. Сега тя беше безпомощна, ако я искаше безпомощна.
А той я искаше точно такава.
Смъкваше дреха след дреха, докато я остави гола и трепереща. Плъзна палци по зърната на гърдите й и Бейли затвори очи.
— Ти си моя. — Гласът му бе натежал, дрезгав, властен. — Искам да го кажеш. В момента си моя.
— Да. — Би му казала всичко. Би му обещала душата си, ако й я бе поискал. Това вече не бе ленива река, а порой от връхлитащи усещания. Тя искаше да се удави в тях. — Още.