— Колко трябва да ви вярвам?
— Вие дойдохте при мен.
Тя прие това, изправи се и се приближи до прозореца. Дъждът барабанеше и подсилваше смътната болка в слепоочията й.
— Не познавам града. И въпреки това имам чувството, че би трябвало да го познавам. Знам къде съм, защото видях един вестник, „Вашингтон пост“. Знам как изглеждат Белия дом и Капитолия. Познавам паметниците. Но може да съм видяла всичко това по телевизията или в някоя книга. — Макар да бе мокро от навяващия дъжд, опря ръце на перваза, като се наслаждаваше на хладината. — Имам чувството, че съм паднала от небето и съм се озовала в онази грозна хотелска стая. Обаче мога да чета и пиша, да вървя и да говоря. В таксито свиреше радио и аз познах музиката. Не бях изненадана, че дъждът е мокър. Когато влязох тук, ми замириса на прекипяло кафе и тази миризма не ми беше непозната. Знам, че очите ви са зелени. А когато облаците се разнесат, знам, че небето ще бъде синьо. — Въздъхна. — Значи не съм паднала от небето. Има неща, които знам, неща, в които съм сигурна.
— Ала собственото ми лице не ми говори нищо, а това, което е зад лицето, е празно. Може да съм наранила някого, да съм направила нещо. Може да съм пресметлива и егоистка, дори жестока. Може да имам съпруг, когото мамя, или съседи, с които не си говоря. — Обърна се и лицето й бе изопнато и безизразно, пълна противоположност на крехкостта на ресниците й, още мокри от сълзите. — Не знам дали ще ми хареса това, което ще откриете, когато ме откриете, господин Парис, но трябва да знам. — Остави чантата на бюрото, поколеба се и я отвори. — Мисля, че имам достатъчно пари, за да платя тарифата ви.
Той бе израснал сред пари, такива, които стареят, умножават се и се предават от поколение на поколение. Ала въпреки произхода си никога не бе виждал толкова много едновременно и на едно място. Брезентовата чанта бе пълна с пачки стодоларови банкноти, всичките нови. Изненадан, Кейд взе една пачка и я прелисти. Да, наистина, на всяка от банкнотите стоеше грозноватият и достоен лик на Бенджамин Франклин.
— Трябва да са около милион — измърмори той. Бейли погледна в чантата и потрепери.
— Милион и двеста хиляди. Преброих пачките. Не знам откъде съм ги взела и защо са у мен. Може да съм ги откраднала. — Отново избликнаха сълзи и тя се извърна. — Това може да са пари за откуп. Може да съм участвала в отвличане. Може някъде да е отвлечено дете, а аз да съм взела парите за откупа. Аз просто…
— Да добавим към вашите качества и живото въображение.
Студеният и безстрастен тон на гласа му я накара да се обърне към него.
— Тук има цяло състояние.
— В наши дни милион и двеста хиляди не е кой знае какво състояние. — Кейд пусна парите обратно в чантата. — Освен това, Бейли, извинете, вие просто не сте този студен, пресметлив тип човек, който би участвал в отвличане.
— Но вие можете да проверите. Можете дискретно да разберете дали има похищение.
— Разбира се. Ако полицията се занимава с това, мога да измъкна нещо.
— А ако е имало убийство? — Като се мъчеше да остане спокойна, тя отново бръкна в чантата. Този път извади деветмилиметров пистолет.
Той бе предпазлив човек, затова избута дулото настрани и взе пистолета от нея. Бе „Смит и Уесън“ и след бърза проверка установи, че бе напълно зареден.
— Как го чувствате в ръката си?
— Не разбирам.
— Как го почувствахте, когато го взехте? Теглото, формата?
Макар да бе озадачена от въпроса, Бейли се постара да отговори изчерпателно:
— Не толкова тежък, колкото бих предположила. Струваше ми се, че нещо с такава мощ би трябвало да е по-тежко, по-осезаемо. Струва ми се, че когато го хванах, се почувствах неловко.
— Писалката не я почувствахте така.
Този път тя просто прокара ръце през косите си.
— Не разбирам за какво говорите. Току-що ви показах един милион долара и пистолет, а вие говорите за писалки.
— Когато ви подадох една писалка, за да пишете с нея, вие не се почувствахте неловко. Нямаше нужда да мислите за това. Просто я взехте и я използвахте. — Поусмихна се и пъхна пистолета в джоба си, вместо в чантата. — Мисля, че сте много повече свикнала да държите писалка, отколкото деветмилиметров пистолет.
В тази проста логика имаше известно успокоение. Ала тя не разсея всички съмнения.
— Може би сте прав. Това обаче не означава, че не съм го използвала.
— Не означава. И след като очевидно сте го пипали, не можем да докажем, че не сте го използвали. Мога да проверя дали е регистриран и на чие име.