— Някой е мъртъв. Аз имам нещо общо с това. — Зъбите и заплашваха да започнат да тракат, докато се опитваше да го гледа в очите. — И не трябваше да забърквам и теб.
— Сега вече е прекалено късно за това. Прекалено късно е от момента, в който влезе в кабинета ми. Не можеш да се отървеш от мен. — Когато устните му се притиснаха към нейните, целувката имаше вкус на гняв и объркване. Кейд я притисна към себе си и започна да опустошава устните й, докато ръцете й върху раменете му омекнаха.
— Недей — успя да прошепне тя, когато я вдигна на ръце. Ала и за това бе прекалено късно. Бе притисната под него на леглото, ръцете му се стрелкаха по нея и всичките й сетива крещяха и се молеха.
— Пет пари не давам какво си забравила. — С потъмнели очи започна да дърпа дрехите й. — Това ще го запомниш.
Изхвърли я извън времето, извън пространството, извън самообладанието. Тук имаше необуздана дива страст, която никога не бе изпитвала и на която Бейли не можеше да устои. Устните му се затвориха върху гърдите й и я прониза удоволствие. И още докато тя поемаше въздух да простене, пръстите му я пронизаха и я изхвърлиха безмилостно на върха.
Бейли извика, не от тревога, не от възмущение, а от шеметното усещане, че бе запратена отвъд разума. Ноктите й се забиха в гърба му, тялото й се движеше като светкавица под неговото. Единствената мисъл в главата й бе „сега, сега, сега“!
Той проникна силно и дълбоко в нея и я усети как се сви конвулсивно около него, прелитайки над следващия връх. Това бе необмислено, отчаяно. Бе неправилно. Бе неустоимо.
Хвана ръцете й и гледаше изписаното на лицето й смаяно удоволствие. Звярът в него се бе отскубнал и се бе нахвърлил и върху двама им. Затова устните му бяха груби и Кейд се движеше бясно срещу нея, докато тя изплака името му и малкото останал му разум го напусна.
Стовари се върху нея, изтощен и празен. Тялото й потръпна и от гърлото й се изтръгна жалостив стон. Ръцете й лежаха безсилно върху изпомачканите чаршафи. Съзнанието му се проясни дотолкова, че да изпита срам.
Никога досега не бе вземал жена толкова грубо. Никога не бе давал на жената толкова малък избор.
Той се изтърколи от нея и впери поглед в тавана, ужасен от това, което бе открил в себе си.
— Извинявай. — Прозвуча толкова жалко и ненужно, че седна и разтърка с ръце лицето си. — Нараних те. Извинявай. За това няма извинение. — И тъй като и сам не го намираше, стана и я остави сама.
Бейли успя да седне в леглото, притиснала ръка към бясно блъскащото се сърце. Съзнанието й си оставаше замътено, макар че тя търпеливо го чакаше да се проясни. Единственото, в което бе сигурна, бе, че току-що е била опустошена. От усещания, от емоции, от него.
И че е било прекрасно.
Кейд й даде време да се възстанови. И използва това време да обмисли следващите си стъпки. Бе толкова трудно да мисли през гнева. И преди му се бе случвало да е ядосан. Да е наранен. Да го е срам. Но когато Бейли слезе по стълбите, стегната и нервна, тези три чувства заплашваха да го задушат.
— Добре ли си?
— Да. Кейд, аз…
— Ти ще направиш това, което искаш — прекъсна я той студено и напрегнато. — Аз също. Отново се извинявам, че се държах така с теб.
Тя почувства как сърцето й се свива.
— Ти си ми ядосан.
— Ядосан съм и на двама ни. Аз мога да се справя със себе си, ала първо трябва да се справя с теб. Ти искаш да си отидеш.
— Не искам това. — В гласа й имаше молба да бъде разбрана. — Това трябва да направя. Въвлякох те в Бог знае какво.
— Ти ме нае.
Бейли въздъхна нетърпеливо. Как можеше да е толкова сляп и толкова упорит?
— Това не бяха професионални отношения, Кейд. Дори не започнаха като професионални отношения.
— Вярно е. Нещата са лични и ти няма да ме изоставиш заради някакво… Някакво чувство за вина. Ти искаш да си отидеш поради други причини, ще се върнем към тях, когато всичко свърши. Аз те обичам. — В думите му прозираше студена ярост, която само усилваше чувствата. — Ако ти не ме обичаш, не можеш или не искаш да ме обичаш, ще трябва да свикна да живея с това. Но да си отидеш в този момент просто не е разрешение.
— Аз искам само…
— Ти искаш да отидеш в полицията. — Той замълча за момент и пъхна ръце в джобовете си, за да не ги протегне към нея. — Добре, ти решаваш. Ала междувременно ти ме нае да свърша една работа, а аз още не съм я свършил. Каквито и да са моите или твоите лични чувства, имам намерение да я свърша. Вземи си чантата.
Тя не бе сигурна как да се държи с него сега. Но пък бе ли знаела някога? И все пак този студен и гневен мъж срещу нея й бе много по-непознат от онзи, когото бе видяла в разхвърляния офис само преди няколко дни.