— Срещата в Смитсъновия институт… — започна Бейли.
— Отложих я. Първо трябва да направим нещо друго.
— Къде?
— Вземи си чантата — повтори Кейд. — Следващата стъпка ще я направим както аз реша.
По пътя не говореха. Тя разпозна някои от сградите. Бяха минавали покрай тях и преди. Ала когато излязоха от Вашингтон и поеха към Мериленд, нервите й се опънаха.
— Бих искала да ми кажеш къде отиваме. — Дърветата бяха прекалено близо до пътя, помисли Бейли панически. Прекалено зелени, прекалено големи.
— Връщаме се. Понякога трябва просто да отвориш вратата и да видиш какво има от другата страна.
— Трябва да говорим с уредника на музея. — Гърлото й се бе свило. Душата си бе готова да размени за чаша вода. — Трябва да обърнем и да се върнем в града.
— Знаеш ли къде отиваме?
— Не! — извика тя отчаяно. — Не, не знам.
Той й хвърли един поглед.
— Парченцата от пъзела ги има, Бейли.
Отби наляво и излезе от главния път. Чу как дишането и стана накъсано и задъхано. Безжалостно потисна инстинктивното си желание да я утеши. Тя бе по-силна, отколкото си я представяше, трябваше да го признае. И щеше да издържи. Кейд щеше да й помогне да го издържи.
Ако мястото се наблюдаваше, той я излагаше на риск. Трябваше да претегли тази възможност срещу задължението да си свърши работата. Бе го наела да нареди пъзела, напомни си Кейд. А това, бе сигурен, беше последното парченце.
Бейли не можеше да продължава да живее в безопасния малък свят, който й бе създал. И за двамата бе дошъл моментът да продължат напред. Стисна зъби и спря пред Салвини.
— Ти знаеш къде сме.
Кожата й лепнеше от пот. Тя неспокойно изтри влажните си длани в панталоните.
— Не, не знам.
Сградата бе тухлена, на два етажа. Стара, доста красива, с големи прозорци, обрамчени от добре поддържани азалии, които през пролетта щяха да разцъфтят. От къщата се излъчваше елегантност, която не би трябвало да я кара да трепери.
На паркинга имаше една кола. Беемве, тъмносиньо, блестящо на слънцето.
Къщата стоеше отделена, на ъгъла, а зад нея, оттатък широкия паркинг, се простираше луксозна търговска улица.
— Не искам да стоя тук. — Бейли обърна глава, отказвайки да погледне табелата, на която с големи ясни букви пишеше „Салвини“. — Затворено е. Тук няма никой. Трябва да си ходим.
— На паркинга има кола — възрази Кейд. — Няма да навреди да погледнем.
— Не. — Тя издърпа ръката си и се опита да се скрие в ъгъла на седалката. — Няма да вляза. Няма.
— Какво има вътре, Бейли?
— Не знам. — Ужас. Просто ужас. — Няма да вляза. Би предпочел да умре, вместо да я насилва да направи това, което имаше намерение да я накара. Но понеже мислеше за нея, излезе от колата, дойде от нейната страна и отвори вратата.
— Аз ще бъда с теб. Да вървим.
— Казах, че няма да вляза.
— Страхливка. Да не искаш да се криеш до края на живота си?
През сълзите й проблесна гняв. Тя разкопча рязко колана.
— Мразя те за това.
— Знам — измърмори той, ала я хвана здраво за ръката и я поведе към входа на сградата.
Вътре бе тъмно. През прозореца не се виждаше почти нищо освен дебел килим и стъклени витрини, в които матово проблясваха злато и скъпоценни камъни. Това бе малка изложбена зала, отново елегантна, с няколко тапицирани стола и огледала на стените, в които клиентите да се наслаждават на избора си.
До него Бейли трепереше като лист.
— Да опитаме отзад.
Задната страна гледаше към търговската улица. Кейд огледа ключалката на входа за служители и реши, че ще се справи с нея. Извади от джоба си връзка с инструменти.
— Какво правиш? — Тя отстъпи крачка назад. — Да не разбиваш вратата? Не можеш да направиш това.
— Мисля, че ще успея. Поне четири пъти седмично се упражнявам. Стой мирно за минутка.
Отне му няколко напрегнати минути. Трябваше да се съсредоточи и да пипа внимателно. Реши, че ако алармата е включена, ще запищи при отварянето на първата ключалка. Не запищя и той се зае със следващата.
Не бе невъзможно алармата да е безшумна, мислеше Кейд, докато опитваше бравата. Ако полицаите дойдеха, щеше да се наложи дълго да се обяснява с тях.
— Това е лудост. — Бейли отстъпи още една крачка. — Ти разбиваш магазин посред бял ден. Не можеш да направиш такова нещо, Кейд.
— Вече го направих — оповести той с известно задоволство, когато и последната ключалка прищрака, и с изискан жест прибра връзката с инструментите в джоба си. — Такъв магазин би трябвало да има и датчик за движение. — Прекрачи прага и в полумрака видя алармата до вратата. Изключи я.