Почти чуваше как последното парченце от пъзела си пада на мястото.
— Много са небрежни — отбеляза Кейд. — При днешната престъпност… — Хвана Бейли за ръката и я вмъкна вътре. — Никой няма да ти направи нищо лошо, докато аз съм тук. Дори и самият аз.
— Не мога да направя такова нещо.
— Вече го правиш. — Без да пуска ръката й, запали лампите.
Стаята бе тясна, по-скоро входно антре с протрит дъсчен под и бели стени. На лявата стена имаше акварел и месингова закачалка, на която висеше дамски дъждобран.
Миналия четвъртък се очакваха гръмотевични бури, помисли той. Една практична жена като Бейли не би отишла на работа без дъждобран.
— Твой е, нали?
— Не знам.
— В твоя стил е. Качествен, скъп, ненатрапчив. — Той пребърка джобовете и намери пакетче ментови бонбони, кратък списък за пазаруване и пликче салфетки. — Твоят почерк. — Подаде й листчето.
— Не знам. — Тя не пожела да го погледне. — Не помня. Кейд го прибра в джоба си и я заведе в следващата стая. Беше работно помещение, по-малък вариант на онова, в което бяха ходили в „Уестлейк“. Сега вече той познаваше оборудването и реши, че ако отдели време да отвори ключалките на чекмеджетата на високите дървени шкафове, ще намери многото скъпоценни камъни, които Бейли описваше от своите сънища. Камъните, които я правеха щастлива, предизвикваха творческите й вдъхновения и успокояваха духа й.
Работната маса бе безупречно чиста и подредена. Нищо, дори най-тънката златна верижка, не бе не на мястото си.
Това, помисли Кейд, бе типично в неин стил.
— Някой е поддържал тук чисто — забеляза тихо. Ръката й в неговата бе леденостудена. Имаше стълби към горния етаж. — Да видим какво има зад врата номер две.
Този път тя не възрази. Бе толкова скована от ужас, че не можеше да произнесе думите. Трепна, когато той обля стълбището със светлина и я поведе нагоре.
На втория етаж подовете бяха покрити с оловносив мокет. Започна да й се повдига. Коридорът бе достатъчно широк, за да вървят един до друг. В него имаше блестящи старинни масички, разположени на старателно подбрани места. В сребърна ваза увяхваха червени рози. И от миризмата на тяхната смърт й стана лошо.
Кейд отвори една врата и от пръв поглед разбра, че това бе нейният кабинет.
Нищо не бе не на място. Бюрото, красиво и женствено, в стил „Кралица Ана“ от началото на Осемнадесети век, бе добре поддържано и лакирано и блестеше под тънкия слой прах, натрупан през почивните дни. Върху него лежеше дълъг млечнобял кристал, нащърбен в единия край, като счупено острие на меч. Бейли го бе нарекла халцедон, спомни си той. А гладкият многоъгълен камък до него трябваше да е кварц.
По стените висяха мечтателни акварели в тънки дървени рамки. До розовото диванче, покрито с бледозелени възглавници имаше малка масичка, а върху нея стъклена вазичка с увехнали теменужки и снимки в рамки от полирано сребро.
Кейд взе първата снимка. На нея според него тя бе около десетгодишна, малко дългунеста и неоформена, но очите й не можеха да се сбъркат. И сега вече много приличаше на жената, която седеше до нея и се усмихваше към камерата.
— Това е твоето минало, Бейли. — Взе друга снимка. Три смеещи се жени, хванати за ръце. — Ти, Емджей и Грейс. Твоето настояще. — Остави снимката и взе друга. Мъжът бе представителен, красив, със самоуверена и топла усмивка.
Нейното бъдеще?
— Мъртъв е. — Думите се изтръгнаха от нея, като разкъсаха сърцето й. — Баща ми. Той е мъртъв. Самолетът падна в Дорсет. Мъртъв е.
— Съжалявам. — Кейд остави снимката.
— Така и не се върна у дома. — Тя се бе опряла на бюрото. Коленете й трепереха, сърцето й биеше бясно. В съзнанието и изплуваха толкова много образи. — Замина да купува и така и не се върна. Обичахме да ядем сладолед на терасата. Той ми показваше всичките си съкровища. Аз исках да се науча. Прекрасни стари неща. Той миришеше на боров сапун и восък. Обичаше понякога сам да полира.
— Имал е антики — обади се тихо Кейд.
— Това беше наследство. От баща му на него, от него на мен. „Отново и отново“. Магазинът. „Отново и отново“. Беше пълен с красиви неща. Той умря, умря в Англия, на хиляди километри. Майка ми трябваше да продаде всичко. Трябваше да го продаде, когато…
— Не бързай. Спокойно. Просто го остави да дойде.
— Тя се омъжи отново. Аз бях четиринадесетгодишна. Тя беше още млада и беше самотна. Не знаеше как да движи бизнеса. Така каза. Не знаеше. Той щеше да се грижи за всичко. Да не се притесняваме. — Бейли заекна и замълча. После погледът й попадна върху гипсовия слон със златно покривало на бюрото. — Емджей. Тя ми го подари за рождения ми ден. Аз обичам глупави неща. Колекционирам слонове. Не е ли странно? На карнавала ти ми избра слон, а аз ги колекционирам. — Закри очите си с ръка, като се мъчеше да задържи спомена. — Смяхме се, когато го отворих. Бяхме само трите, Емджей, Грейс и аз, само преди няколко седмици. Моят рожден ден е през юни. Деветнадесети юни. Аз съм на двадесет и пет години. — Зави й се свят и тя се опита да съсредоточи погледа си върху Кейд. — Аз съм на двадесет и пет години. Бейли Джеймс. Името ми е Бейли Ан Джеймс.