Той искаше да й каже, че вече всичко е свършило, но нямаше да е вярно. Искаше Бейли да облегне глава на рамото му и да го остави зад гърба си. Ала не можеше. Затова хвана ръцете й и я обърна към себе си.
— Бейли, къде са другите две Звезди?
— Те… — Тя стана мъртвешки бледа, толкова бързо, че Кейд я хвана, сигурен, че ще се строполи. Ала очите й оставаха отворени, разширени и ужасени. — О, Боже мой. О, Боже мой! Кейд, какво съм направила? Той знае къде живеят. Той знае…
— Дала си ги на Емджей и на Грейс. — Бързо отвори вратата на колата. Полицаите трябваше да почакат. — Кажи ми къде.
— Бях толкова ядосана — разказваше Бейли, докато се провираха между следобедното движение. — Разбрах, че ме използват, използват името ми, познанията ми, репутацията ми, за да установят автентичността на диамантите. След това щяха да ги продадат и да ме изоставят, да оставят фирмата, която вторият ми баща бе създал, да отнесе цялата вина. „Салвини“ щеше да загине, след всичко, което Чарлз бе сторил, за да я изгради. Аз му дължах лоялност. И, по дяволите, те също.
— Затова реши да ги изпревариш.
— Беше импулсивно. Щях да им го кажа в очите, но исках Звездите да са извън досега им. Поне мислех, че не би трябвало да са всичките на едно място. Докато бяха на едно място, можеха да бъдат взети. Затова изпратих едната на Емджей, а другата на Грейс, с различни денонощни куриерски служби.
— Боже мили, Бейли, ти си изпратила безценни диаманти по пощата?
Тя стисна очи.
— Ние редовно използваме специални куриери за изпращане на скъпоценни камъни. — Гласът и бе строг и леко обиден. Вече си бе казала, че бе постъпила невъобразимо необмислено. — Всичко, което можах да помисля тогава, беше, че на света има двама души, на които мога да вярвам за всичко. Не съобразих, че мога да ги изложа на опасност. Не си представях колко далеч могат да стигнат нещата. Бях сигурна, че когато се изправя пред братята си и им кажа, че съм разделила диамантите от съображения за сигурност и ще уредя да бъдат изпратени обратно в музея, всичко ще свърши дотук. — Увисна на вратата, когато колата направи последния завой. — Ние сме на третия етаж. Апартаментите ни с Емджей са един срещу друг.
Изскочи от колата, преди да бе съвсем спряла, и хукна към входа. Кейд изруга, измъкна ключовете от таблото и се втурна след нея. Хвана я на стълбите.
— Стой зад мен — заповяда й той. — Сериозно говоря.
И ключалката, и касата на апартамент номер триста двадесет и четири бяха счупени. Вратата беше запечатана от полицията.
— Емджей… — бе всичко, което успя да произнесе Бейли, блъсна Кейд и посегна към звънеца на Емджей.
— Ето те и теб, сладурче. — По коридора се тътреше жена с розов ластичен клин и пухкави пантофи. — Бях започнала да се тревожа.
— Госпожо Уедърс… — Бейли се обърна и кокалчетата на ръката, с която стискаше дръжката, побеляха. — Емджей, какво се е случило с Емджей?
— Такава дандания. — Госпожа Уедърс разроши русата си коса и възнагради Кейд с една оценяваща усмивка. — Човек не очаква такива неща да се случват в добър квартал като този. Светът се е побъркал.
— Къде е Емджей?
— Когато я видях за последен път, тичаше навън с някакъв мъж. Търчаха надолу по стълбите и се ругаеха. Това беше след цялата суматоха. Строшени стъкла, разбити мебели, стрелба. — Тя кимна отсечено няколко пъти като птица, кълвяща сочни червеи.
— Стрелба? Ранена ли беше Емджей?
— Не ми се стори ранена. Ядосана и вбесена.
— Брат ми… Тя с брат ми ли беше?
— Не, досега не съм виждала този младеж. Щях да се сетя, ако беше брат ти. Този беше висок и красив, косата му вързана на опашка, а очите му като от стомана. Хубави зъби, като на филмова звезда. Добре го огледах, когато той едва не ме събори.