Очите й светнаха с надежда.
— Може да е мой. — Хвана ръката му и я стисна, естествено и без да се замисля. — Тогава ще знаем името ми. Тогава аз ще знам името си. Не се бях сетила колко е просто.
— Би могло да е просто.
— Прав сте. — Бейли пусна ръката му и започна да крачи. Движенията й бяха гъвкави и овладени. — Много бързам. Обаче помага, много повече, отколкото си бях представяла, просто да кажа на някой. На някой, който знае как да разбере какво става. Знам, че не ме бива много в пъзелите. Господин Парис…
— Кейд — поправи я той, заинтригуван как може да намира пестеливите й движения толкова сексапилни. — Да не усложняваме нещата.
— Кейд. — Тя пое въздух и издиша. — Толкова е хубаво да наричаш някого по име. Вие сте единственият човек, когото познавам, единственият човек, с когото си спомням да съм разговаряла. Не мога да ви кажа колко е странно това и колко е успокояващо в момента.
— Е, защо да не стана и първият човек, с когото сте яли? Едно шоколадче не е кой знае каква закуска. Изглеждате изтощена, Бейли.
Бе й толкова странно да го чува да произнася това име, докато я гледаше. Защото то бе всичко, което имаше, всичко, на което се мъчеше да реагира.
— Уморена съм — призна тя. — Нямам чувството, че съм спала много. Не знам кога за последен път съм яла.
— Обичате ли бъркани яйца?
По устните й отново заигра сянка на усмивка.
— Представа нямам.
— Ами да разберем тогава. — Кейд понечи да вдигне брезентовата чанта, но Бейли сложи ръка на рамото му.
— Има още нещо. — За момент замълча, ала не откъсваше очи от неговите, както първия път, когато влезе в кабинета му. Търсеше, претегляше, решаваше. Но знаеше, че всъщност няма избор. — Преди да ви покажа, трябва да ви помоля за едно обещание.
— Вие ме наехте, Бейли, аз работя за вас.
— Не знам дали това, за което ще ви помоля, е напълно етично, обаче въпреки това имам нужда от вашата дума. Ако по време на разследването установите, че съм извършила престъпление, искам вашата дума, че ще откриете всичко, което можете, всички обстоятелства, всички факти, преди да ме предадете на полицията.
Той наклони глава:
— Приемате, че ще ви предам.
— Ако съм нарушила закона, очаквам да ме предадете на полицията. Ала преди да го сторите, искам да знам всички причини. Трябва да получа отговорите на всички въпроси „защо“, „как“ и „кой“. Ще ми дадете ли думата си за това?
— Разбира се. — Кейд пое протегнатата й ръка. Бе крехка като порцелан и твърда като скала. А и тя, помисли Кейд, която и да беше, бе очарователна комбинация от крехкост и твърдост. — Никакви полицаи, преди да научим всичко. Можете да ми вярвате, Бейли.
— Опитвате се да ме накарате да свикна с името. — Отново без да мисли, с жест, който й бе толкова присъщ, колкото и цветът на очите, го целуна по бузата. — Много сте мил.
Толкова мил, помисли тя, че ако сега го помолеше, би я прегърнал. А толкова отчаяно й се искаше някой да я прегърне, да я успокои, да й обещае, че всеки момент нейният свят ще си дойде на фокус. Но трябваше да стои без чужда помощ на краката си. Можеше само да се надява, че бе жена, която стои без чужда помощ на краката си и сама се справя със собствените си проблеми.
— Има още едно нещо. — Отново се обърна към брезентовата чанта, пъхна дълбоко ръка и напипа плътната кадифена торбичка, тежестта, която се бе спотаила в нея. — Мисля; че Това е вероятно най-важното нещо.
Извади го много бавно, както му се стори, благоговейно, развърза торбичката и изсипа съдържанието й в дланта си. Парите го бяха изненадали, пистолетът го бе разтревожил. Ала това го изпълни със страхопочитание. В блясъка му, в този царствен блясък, дори в мрачната от дъжда стая, имаше зашеметяваща и разточителна сила.
Скъпоценният камък изпълваше дланта й и стените му, чистя и резки, улавяха и най-слабия лъч светлина и го изстрелваха във въздуха като ярки, изгарящи копия. Мястото му бе, помисли той, или върху короната на митична кралица, или легнал тежко между гърдите на някоя древна богиня.
— Никога не съм виждал толкова голям сапфир.
— Това не е сапфир. — И когато го положи в неговата ръка, можеше да се закълне, че бе почувствала предаването на топлина. — Това е син диамант, някъде около сто карата. Шлифован като брилянт, най-вероятно от Мала Азия. Няма примеси, видими с невъоръжено око, и диамантът е изключителен и по цвят, и по размер. Бих предположила, че пазарната му цена е поне три пъти по-голяма от сумата в чантата. — Кейд вече гледаше не към камъка, а към нея. Когато вдигна очи към неговите, Бейли поклати глава: — Нямам представа откъде знам. Обаче го знам. Както знам и че не е… Не е цялостно.