— Къде живее тя? — попита Кейд и внимателно взе от нея слушалката.
— В Потомак. Може изобщо да не е там. Има вила в Западен Мериленд. Там изпратих пакета. Там няма телефон и само няколко души знаят този адрес. А понякога Грейс просто сяда в колата и кара, докато види някое място, което й хареса. Може да е къде ли не.
— Колко време обикновено е извън контакт?
— Не повече от няколко дни. Обикновено се обажда на мен или на Емджей. — Бейли пусна записа на телефонния секретар. Първият глас, който се чу, бе на Грейс:
„Бейли, какво си намислила? Това нещо истинско ли е? Да не се опитваме да правим контрабанда? Слушай, нали знаеш колко мразя тези телефонни секретари. Ще ти се обадя.“
— Четири часа в събота. Според телефонния секретар в четири часа в събота тя е била жива и здрава.
— Не знаем откъде се е обадила.
— Да, ала в събота е била жива и здрава. — Бейли натисна копчето да чуе следващото съобщение. Този път бе Емджей:
„Бейли, слушай. Не знам какво, по дяволите, става, но сме в опасност. Не стой там, той може да се върне. Аз съм в една телефонна кабина до един ресторант близо до“… Чуха се ругатни и шум. „Долу ръцете, ти кучи“… И сигнал свободно.
— Неделя, два часа сутринта. Кейд, какво съм направила?
Без да каже нищо, той пусна следващото съобщение. Този път гласът бе мъжки.
„Малка кучко, ако ме чуваш, ще те намеря. Искам това, което е мое“. Чу се приглушено ридание. „Той ми накълца лицето. Накара ги да ми накълцат лицето заради това, което направи ти. Аз ще направя същото с теб“.
— Това е Тимъти — прошепна тя.
— Дотук го разбрах и сам.
— Той се е побъркал, Кейд. Видях го онази нощ. Нещо му е станало.
Кейд не се съмняваше, не и след онова, което бе видял в кабинета на Томас Салвини.
— Трябва ли ти нещо оттук? — Когато Бейли само се огледа невиждащо, той я хвана за ръката. Ще му мислим по-късно. Да вървим.
— Къде?
— На едно спокойно местенце, където ще можеш да седнеш и да ми разкажеш всичко друго. После ще се обадим по телефона.
Паркът бе сенчест и зелен. Кой знае как, малката пейка под клонестите дървета сякаш бе скрита от задушаващата юлска жега. От дни не бе валяло и влагата бе увиснала като рояк оси във въздуха.
— Трябва да се владееш, когато отидем в полицията — каза й Кейд. — Умът ти трябва да е бистър.
— Да, прав си. И трябва да обясня всичко на теб.
— Това, което аз правя, е да подредя парчетата на пъзела.
— Да. — Тя сведе поглед към ръцете си. Чувстваше се ненужна. — Това правиш.
— Ти си загубила баща си, когато си била десетгодишна. Майка ти много се е старала, ала просто не е била създадена за бизнес. Мъчела се е да поддържа къщата, да отглежда сама дъщеря си и да върти бизнес с антики. После срещнала един мъж, по-възрастен мъж, преуспяващ, способен, финансово стабилен и симпатичен, който е искал нея и като допълнение е бил готов да приеме в семейството си и дъщеря й.
Бейли въздъхна неуверено.
— Да, сигурно в крайна сметка е така.
— Детето иска да има семейство и приема като свое семейство втория си баща и доведените си братя. И това е така, нали?
— Да. Баща ми ми липсваше. Чарлз не го замени, но запълни празнината. Той беше добър с мен, Кейд.
— А доведените братя не са били много доволни от появата на малката сестричка. Хубава, умна малка сестричка, която иска да се хареса на всички.
Тя отвори уста да възрази, после отново я затвори. Време бе да види това, пред което години наред си бе затваряла очите.
— Да, сигурно. Аз не им се пречках. Когато родителите ни се ожениха, те и двамата бяха в колеж, а когато се върнаха и живееха отново в къщата, аз заминах. Не мога да кажа, че сме били близки, ала ми се струваше… Винаги съм имала чувството, че сме сплотено семейство. Те никога не са ме дразнили, не са ме тормозили, никога не са ме карали да се чувствам нежелана.
— А желана?
Бейли поклати глава:
— Нямаше никакви търкания, преди да умре майка ми. Когато Чарлз се оттегли и се затвори в себе си, те поеха бизнеса. Това изглеждаше съвсем естествено. Бях сигурна, че винаги ще имам работа във фирмата, но никога не съм очаквала някакъв процент. Когато Чарлз съобщи, че ми дава двадесет процента, стана скандал. На тях двамата им даваше по четиридесет, ала изглежда не това беше толкова важно.
— Скарахте ли се?
— Да, малко. — Тя въздъхна. — Бяха бесни. На баща си, на мен. Но на Томас доста бързо му мина. Той повече се интересуваше от покупко-продажби, отколкото от творческа работа, а знаеше, че тя е моя област. Тимъти беше по-недоволен, ала обяви, че ще се отегча от еднообразната работа, ще си намеря някой богат съпруг и накрая пак всичко ще оставя на тях. — Все още я болеше, когато си спомнеше как й се подиграваше. — Парите, които ми остави Чарлз, са в попечителски фонд. От тях ще получавам издръжка, докато навърша тридесет години. Не е много, но е повече от достатъчно. Повече, отколкото ми е необходимо. Той ме изпрати в колеж, той ми даде дом, той ми даде професия, която обичам. А когато ме изпрати в колежа, ми даде Емджей и Грейс. Там се запознах с тях. През първия семестър бяхме в едно и също общежитие. През втория вече живеехме в една стая. Сякаш се бяхме познавали цял живот. Те са най-добрите приятелки, които някога съм имала. О, Господи, какво съм направила?