— Какво имате предвид?
— Бих искала да знам. Обаче чувството е прекалено силно, почти като спомен. Знам, че диамантът е само част от едно цяло. Както знам и че вероятно не принадлежи на мен. Всъщност не принадлежи на никого. На никого — повтори тя. — Трябва да съм го откраднала. — Стисна устни, вдигна глава, изправи рамене. — Може да съм убила заради него.
ВТОРА ГЛАВА
Кейд я отведе у дома си. Това бе най-добрият начин, който можа да измисли, за да я скрие. И искаше да прибере колкото бе възможно по-скоро тази брезентова чанта и съдържанието й в сейфа си. Тя не възрази, когато я изведе от сградата, не направи никакъв коментар за лъскавия му малък ягуар, паркиран на тесния паркинг върху напукания асфалт.
Той предпочиташе в работата си да използва безличната си очукана кола, ала докато тя излезеше от сервиза, беше вързан с ловящия окото ягуар.
Но Бейли не каза нищо дори когато навлязоха в хубав стар квартал с приятни сенчести улици и добре поддържани дворове и завиха към изискана тухлена къща в стар стил.
Бе се подготвил да й обясни, че я бе наследил от сестрата на баба си, която е имала слабост към него, и това щеше да е достатъчно близо до истината. И че живее тук, защото му харесва спокойствието и удобството на един солиден стар квартал в сърцето на Вашингтон.
Ала тя не попита.
Струваше му се, че просто се бе изчерпала. Каквато и енергия да я бе движила, за да излезе в дъжда, да открие неговата кантора и да му разкаже историята си, се бе изчерпала и я бе оставила в апатия.
И отново крехка. Кейд трябваше да овладее желанието си просто да я грабне и да я внесе вътре. Представяше си го ясно — снажният принц, внасяш принцесата в безопасните покои на замъка, далеч от всякакви дракони, които я преследват.
Наистина трябваше да престане да мисли за това. Вместо това вдигна брезентовата чанта, хвана отпуснатата й ръка и я поведе през изисканото фоайе, през коридора и направо в кухнята.
— Бъркани яйца — оповести той, подаде й един стол и я настани до масата.
— Добре. Да. Благодаря.
Бейли седна, отпусната, нефокусирана и ужасно благодарна. Кейд не я замерваше с въпроси, дори не изглеждаше кой знае колко шокиран или ужасен от нейната история. Може би природата на неговата работа го караше лесно да приема всичко, но каквато и да бе причината, му беше благодарна за времето, което й даваше, за да се възстанови.
Сега той се движеше из кухнята умело и непринудено. Счупи яйцата в една бяла купа, сложи хляба в тостер, поставен върху гранитния плот. Би трябвало да му предложи да помогне, помисли тя. Струваше й се, че точно така трябва да постъпи. Ала бе толкова смъртно уморена и бе толкова приятно просто да седи в голямата кухня, да слуша как дъждът мелодично барабани по покрива и да го гледа как се справя с простата задача да приготви закуска.
Той се грижеше за нея. А тя му го позволяваше. Бейли затвори очи и се замисли дали бе типът жена, която има нужда някой мъж да се грижи за нея, която харесва ролята на беззащитната дама.
Надяваше се, че не, почти яростно се надяваше, че не. Чудеше се защо такова дребно, незначително личностно качество имаше толкова голямо значение, след като не бе сигурна дали не бе крадла, или убийца.
Улови се, че разглежда дланите си и се чуди. Малки, добре поддържани, заоблени нокти, лакирани с прозрачен лак. Дали това означаваше, че е практична? Дланите й бяха меки, без мазоли. Едва ли бе работила с тях, едва ли се бе занимавала с физически труд.
Пръстените… Много красиви, не толкова дръзки, колкото уникални. Поне й се струваха такива. Тя познаваше скъпоценните камъни, които проблясваха срещу нея. Гранат, цитрин, аметист. Как можеше да знае имената на разноцветните камъчета, а да не знае името на най-близката си приятелка?
Имаше ли изобщо някакви приятели?
Дали бе мила, или зла, великодушна или заядлива? Дали лесно се разсмиваше и плачеше на тъжни филми? Имаше ли мъж, когото обичаше и който я обичаше?
Бе ли откраднала повече от един милион долара и бе ли стреляла с този грозен малък пистолет?
Подскочи стреснато, когато Кейд остави чинията пред нея, после се успокои, когато сложи ръка на рамото й.
— Трябва да хапнете. — Той се върна до печката и донесе чашата, която бе оставил там. — И мисля, че е по-добре да пиете чай, отколкото кафе.
— Да. Благодаря. — Бейли взе вилицата, загреба малко яйца, опита. — Харесват ми. — Опита отново да се усмихне, една колеблива, стеснителна усмивка, която докосна сърцето му. — Бива си ги.
Кейд седна срещу нея с чаша кафе.
— Аз към известен в целия цивилизован свят с моите бъркани яйца.
Усмивката й разцъфна.