— Разбирам защо. Копърът и червеният пипер са истинско вдъхновение.
— Чакайте да опитате моите испански омлети.
— Майстор на яйцата. — Тя продължи да яде, отдала се на спокойната топлота, която чувстваше между тях. — Много ли готвите?
Огледа кухнята. Шкафове с цвят на камък и топло, светло дърво. Прозорец без пердета над двоен умивалник от бял порцелан. Кафеварка, тостер, разпилени страници от сутрешни вестници.
Стаята бе подредена, забеляза Бейли, но не педантично. И подчертано контрастираше на разпиляността в кабинета му.
— Не ви попитах дали сте женен.
— Разведен съм и готвя, когато ми омръзне да се храня навън.
— Чудя се какво правя аз, дали се храня навън, или готвя.
— Вие разпознахте червения пипер и копъра, когато ги опитахте. — Кейд се облегна назад и се вгледа в нея. — Красива сте. — Очите и, забеляза той, веднага станаха напрегнати. — Просто наблюдение, Бейли. Трябва да работим с това, което знаем. Вие сте красива. Скромно, ненатрапчиво, нищо съзнателно или подчертано. Не харесвате нищо крещящо и не приемате комплиментите за външния си вид като нещо в реда на нещата. Всъщност, в момента доста ви притесних.
Тя взе чашата си и я стисна с две ръце.
— Опитвате ли се да ме притесните?
— Не, ала е интересно и симпатично как се изчервявате и в същото време ме гледате подозрително. Успокойте се, не ви свалям. — Но това бе идея, призна си Кейд, очарователна и възбуждаща идея. — И не мисля, че сте слаб противник — продължи той. — Не мисля, че един мъж би стигнал много далече с вас само като ви говори, че имате очи като топло бренди и че контрастът между тях и студения ви обработен глас е страхотно сексапилен.
Тя вдигна чашата и, макар да й струваше доста усилия, го погледна спокойно.
— Много ми прилича на сваляне.
Кейд се усмихна и трапчинките му чаровно грейнаха.
— Виждате ли, не сте лесен противник. Обаче сте възпитана, много възпитана и с добри обноски. Акцентът ви е от Ню Ингланд, Бейли.
Тя остави чашата и отново се вторачи в него.
— Ню Ингланд?
— Кънетикът, Масачузетс, не съм сигурен. Обаче в гласа ви има намек за янки, особено когато стане студен.
— Ню Ингланд. — Бейли се напрегна да намери някаква връзка, макар и малка. — Нищо не ми говори.
— Това ми дава още нещо, върху което да поработя. Класата е изписана върху лицето ви. Може да сте родена с нея или да сте я развила, във всеки случай я има. — Той стана и взе чинията й. — Както го има и изтощението. Трябва да поспите.
— Да. — От мисълта да се върне в хотелската стая потрепери. — Да се обадя ли в кабинета ви и да си уговоря друг час? Записах номера на хотела и стаята, в която съм отседнала. Можете да ми се обадите, ако откриете нещо.
— Няма да се върнете там. — Кейд отново я хвана за ръката, вдигна я на крака и я изведе от кухнята. — Можете да останете тук. Има много място.
— Тук?
— Мисля, че ще е най-добре да мога да ви държа под око, поне засега. — Излязоха в коридора и я поведе по стълбите. — Кварталът е спокоен, безопасен, и докато не открием как в ръцете ви са попаднали милион и двеста хиляди долара и диамант, голям колкото юмрука ви, не искам да се мотаете по улиците.
— Вие не ме познавате.
— Вие мен също. Това е още нещо, върху което ще поработим. — Отвори вратата към една стая, където приглушената светлина проблясваше меко през дантелените пердета върху полирания дъбов под. Пред запалената камина бяха подредени фотьойли и малка масичка. Върху широкото легло, подмамващо отрупано с възглавници, бе проснат юрган с избродирани венчални халки. — Дремнете си — посъветва я той. — Там има баня, а след като си починете, ще намеря нещо, с което да се преоблечете.
Тя почувства как отново се надигат сълзи, как гърлото й се свива от смесица между страх, благодарност и убийствена умора.
— Всичките си клиенти ли каните у дома си на гости?
— Не. — Кейд я докосна по бузата и понеже му се искаше да я привлече към себе си, да почувства как главата й се отпуска на рамото му, отдръпна ръка. — Само тези, които имат нужда. Аз ще бъда долу. Трябва да свърша някои неща.
— Кейд… — Бейли хвана ръката му и я задържа за момент. — Благодаря. Изглежда, че съм избрала правилното име от телефонния указател.
— Поспете. Оставете за малко тревогите на мен.
— Добре. Не затваряйте вратата — добави бързо, когато той излезе в коридора.
Кейд отвори широко вратата и я погледна как стои под светлината на лампите, толкова крехка, толкова объркана.
— Ще бъда на долния етаж.
Тя чу как стъпките му заглъхнаха, после се отпусна на края на леглото. Може да бе глупаво да му вярва, да доверява толкова изцяло живота си в неговите ръце. Ала наистина му вярваше. Не само защото нейният свят се състоеше единствено от него и от това, което му бе казала, а защото всичките й инстинкти й подсказваха, че той бе човек, на когото можеше да разчита.