Може би това бе само сляпа вяра и отчаяна надежда, ала в момента не мислеше, че би преживяла и час без тези две неща. Така че нейното бъдеще зависеше от Кейд Парис, от способността му да се справи с нейното настояще и умението му да се разрови в миналото й.
Събу си обувките, свали си сакото и го сгъна на пейката. Почти зашеметена от умора се просна на леглото върху юргана и заспа в момента, в който главата й опря възглавницата.
На долния етаж Кейд свали отпечатъците на Бейли от чашата за кафе. Имаше връзки да ги провери бързо и дискретно. Ако тя имаше криминално досие или някога бе работила на държавна работа, лесно щеше да я идентифицира.
Щеше да провери списъка на изчезналите, да види дали бе съобщено за някоя жена, отговаряща на нейното описание. Това също бе лесно.
Парите и диамантът даваха други възможности. Кражбата на диамант с такъв размер не можеше да не се превърне в новина. Трябваше да провери фактите, които му бе съобщила Бейли за този скъпоценен камък, после да проведе известно разследване.
Трябваше да види дали пистолетът бе регистриран и дали напоследък е имало извършено убийство или стрелба от пистолет девети калибър.
Всички тези стъпки щяха да са по-ефективни, ако ги извършеше лично. Ала още не искаше да я оставя сама. Тя можеше да изпадне в паника и да избяга, а той не искаше да рискува да я изгуби.
Бе също толкова възможно тя да се събуди, да си спомни коя е и да се върне към собствения си живот, преди да бе имал шанса да я спаси.
Той много искаше да я спаси.
Докато заключваше чантата в сейфа си в библиотеката, докато включваше компютъра и нахвърляше бележките си, Кейд си напомняше, че тя можеше да си има съпруг, шест деца, двадесет ревниви любовници или криминално досие, дълго като авеню „Пенсилвания“. Но всичко това просто не го интересуваше.
Тя бе неговата дама в беда и той, по дяволите, я пазеше.
Завъртя няколко телефона, уреди отпечатъците от пръстите й да се изпратят на неговия човек в полицията. Тази малка услуга щеше да му струва бутилка чисто шотландско уиски, ала Кейд приемаше, че в живота нищо не се дава даром.
— Между другото, Мик, да имаш нещо за кражба на скъпоценен камък? Голям скъпоценен камък.
Кейд ясно си представяше как детектив Мик Маршал, притиснал телефона към ухото си, за да не се чува шумът от стаята на дежурните, се рови из записките си, с разкривена вратовръзка, със стърчаща на всички страни червеникава коса и намръщено лице.
— Знаеш ли нещо, Парис?
— Просто слух — отвърна Кейд небрежно. — Ако има нещо голямо, мога да използвам връзките си със застрахователната компания. Трябва да си плащам наема, Мик.
— По дяволите, не разбирам защо не купиш цялата сграда, богаташ такъв.
— Аз съм ексцентричен… Нали така наричат богаташите, които си играят с момчета като теб. Е, какво знаеш?
— Нищо не съм чувал.
— Добре. Имам един деветмилиметров „Смит и Уесън“. — Кейд завъртя пистолета в ръцете си и изрецитира серийния номер. — Провери ми го, а?
— Две бутилки уиски, Парис.
— За какво са приятелите? Как е Дорийн?
— Нахална както винаги. Откак й донесе онези проклети лалета, приказките й край нямат. Сякаш имам време да й бера китки всяка вечер, като се прибирам вкъщи. Трябва да ти поискам три бутилки.
— Ако намериш нещо за изчезнал важен скъпоценен камък, Мик, ще ти купя цяла каса. Ще ти се обадя.
Кейд затвори телефона и изгледа злобно компютъра. Човек и машина просто трябваше да се споразумеят за това разследване.
Отне му според него три пъти повече време, отколкото на средноинтелигентен дванадесетгодишен хлапак, да постави компакт-диска, да потърси и да намери това, което му трябваше.
Амнезия.
Той изпи още една чаша кафе и научи за човешкия мозък повече, отколкото някога изобщо бе искал да знае. За момент изпита ужас, че Бейли можеше да има тумор. Че и той можеше да има тумор. Дълбоко се загрижи за собствения си малък мозък, после си каза колко правилно бе постъпил, че не бе учил медицина, както майка му се надяваше.
Човешкото тяло, с всичките си хитрини и цъкащи бомби с часовникови механизми, бе просто прекалено плашещо. Много по-лесно би се изправил срещу зареден пистолет, отколкото срещу капризността на своите вътрешни органи.
Накрая с известно облекчение заключи, че не изглежда вероятно Бейли да има тумор. Всички симптоми насочваха към истерична амнезия, която можеше да мине до часове след травмата или да се проточи седмици, месеци, дори години.