— Реймънд, Реймънд, защо просто не станеш поп, щом те мъчат такива морални терзания? И защо просто не ни отказа, вместо да ни изпортиш?
— Ален дъжд, та аз ти отказах, Малф! Шестнайсет пъти, ако не греша. Но ти не щеше да слушаш. Представата ми за професия не е да прониквам с взлом в чуждата собственост и да крада парите на хората. Щом го направиш веднъж, после ти става прекалено лесно.
— Да бе, лесно — изсмя се Бърл. — След като задейства оная аларма, падна бая тичане, дордето се чупим от ченгетата.
— А ако вие двамата бяхте толкова печени, колкото твърдите, ченгетата изобщо нямаше да се приближат. — Реймънд вдигна пръст. — Вижте, разчитах на вашето умение, Малх, а сега ти ми викаш, че само си преувеличавал. — Той дълбоко си пое дъх и напрегна всичките си мускули, готов да отпраши или да остане и да се бие. — Няма да ми повярваш, ако ти кажа, че е станало случайно, нали?
Бърл сви юмруци и сякаш стана още по-едър.
— След като те напердашим хубавичко, може би ще кажеш на майчето си, че и туй е станало случайно.
— Не закачайте майка ми. — Сълзите на Рита Агуера и страхът й за най-големия й син щяха да го накарат да се почувства по-зле от всякакви синини.
Като акула, усетила вкуса на кръв във водата, Малф го заобиколи в гръб, готов да го хване, ако се опита да избяга. Реймънд обаче реагира неочаквано — нахвърли се върху по-едрия Бърл с порой от юмруци, удари с кокалчетата на пръстите и лакти. Биеше се без финес, но използваше всички твърди части на тялото си, от върховете на ботушите си до челото си, и скоро успя да повали смаяния си съперник на плочника. После се обърна и когато Малф го нападна, го изрита в чатала.
Достатъчно, за да ги забави, но не и да им навреди. Достатъчно, за да се измъкне.
Скри се в навалицата преди Малф и Бърл да дойдат на себе си. Беше им дал да разберат. Или щяха да го оставят на мира, или другия път щяха да дойдат с подкрепление. За съжаление, второто бе по-вероятно.
Той се подсмихна и тичешком прекоси Кралския канал по моста. Изтупа бозавите си дрехи и с облекчение установи, че никъде не са скъсани. Кокалчетата на пръстите му бяха ожулени и тъмната му коса беше разрошена, ала поне се бе измъкнал от боя без насинено око или други видими следи. Спокойно можеше да убеди майка си, че не се е случило нищо сериозно. Тя си имаше достатъчно други главоболия и момчето не искаше да ги прави повече.
Реймънд беше най-голям от четиримата и сина, мъжът вкъщи, откакто баща му бе напуснал града и се беше качил на заселнически кораб. Естебан Агуера едновременно бе попълнил заселническите документи и едностранно заявление за развод и жена му получи документите едва след неговото заминаване. Бащата на Реймънд беше тръгнал за новата колония Рамах не защото бе особено привлекателно място, а защото беше първото възможно. Прав му път, казваше си момчето.
Бе време да се прибере и да помогне на майка си с вечерята, а после да сложи братчетата си да спят. По пътя през Дворцовия квартал спря да погледне пръснатите навсякъде букети. Някои бяха паднали в блъсканицата на тълпите, други щяха да останат ден-два, докато не започнеха да вехнат. Тогава всички щяха да бъдат изхвърлени.
Въпреки че не искаше да краде, любовта към майка му надделя над угризенията и той пъхна един от красивите букети под мишница. После забърза към къщи, сияещ от гордост при мисълта колко голямо удоволствие ще достави на майка си.
Не забеляза ханзейските агенти на Базил Венцеслас. Бяха го следили през целия ден.
Ненатрапчивите мъже бяха направили множество снимки на самотното момче и ги бяха прибавили към и без това дебелото му досие.
9.
Естара
Макар че беше дъщеря на терокските владетели и вече бе дванадесетгодишна, Естара не знаеше какво й е предопределено да прави през живота си.
Двамата й братя и сестра й още от малки бяха знаели, че се очаква да бъдат ръководители, да постъпят в зеленото жречество, да се подготвят за търговски посланици. Четвъртото дете обаче нямаше установена роля. Затова Естара обикновено правеше каквото иска.
Изпълнена с енергия, тя тичаше боса в гората, припкаше сред храстите под покрова на вечно шепнещите световни дървета. Преплетените палмовидни клони не толкова спираха слънчевите лъчи, колкото ги филтрираха и осейваха земята с жълто-зелени петна. Листата и тревата галеха златистокафявата й кожа, гъделичкаха я, ала не я драскаха. Големите й очи винаги бяха готови да правят нови открития, да забелязват необикновени неща.
Естара вече беше изследвала почти всяка пътека наблизо, изумена от околния свят. Смелите й постъпки сегиз-тогиз й носеха укоризненото мръщене на голямата й сестра Сарейн, която бе влюбена в света на бизнеса, политиката и търговията. Естара обаче не искаше да порасне толкова бързо.