Стигнаха при металното скеле, издигащо се по отвесните стени, и Маргарет остави Луис да се качи пръв. Стъпките му бяха тежки и тя разбираше, че е напълно изтощен, не само от умора, но и от страх.
Чул изкачването им по металното стълбище, ДД излезе под открития навес. Сребристото му тяло лъщеше на светлината. Дружелюбното компи изглеждаше въодушевено.
— А, вече се върнахте? Елате, открих нещо…
— Подай ни ръка, ДД. Виждал ли си кликиските роботи?
— Не, Маргарет, от следобед не са идвали. От помощта им ли имаме нужда?
Луис стигна до отвора на пещерата и се свлече на колене. Маргарет забърза след него.
— Не. Помогни ми, ДД. Трябва да съборим стълбището.
Съпругът й я погледна, после кимна.
— Нека е обсада тогава.
— Защо? — попита андроидът. — Ще ни е много по-трудно да слизаме, макар че имаме въжета.
— Просто го направи, ДД! — изсумтя Маргарет.
Тримата отвинтиха гайките на металните греди и скелето с трясък се срути в тесния каньон. По стените затрополиха камъни.
Луис се вторачи надолу в скалите като древен рицар, изправен върху стена на средновековен замък, който преценява защитата на рова и се готви за обсада.
— Е, сега в безопасност ли сме, скъпа?
Маргарет поклати глава.
— Съмнявам се. — В главата й се рояха безброй въпроси. Тя се притисна към Луис.
— Моля те, обясни ми какво се е случило, Маргарет — каза ДД.
— Аркас е мъртъв. — Думите й прозвучаха някак нереално. — Всички световни дървета са изкоренени. Нашата документация и предавателят ни са унищожени. Лагерът е обърнат наопаки.
— Кликиските роботи са го направили — каза Луис, сякаш за пръв път го признаваше пред себе си.
Дружелюбното компи се смая и замълча, докато компютърният му мозък обработваше новата информация.
— Значи сме захвърлени сами на Рейндйк Ко.
— Да — потвърди Маргарет.
— Открих нови сведения, които може да хвърлят светлина върху тази загадка — каза ДД. — Група йероглифи, които бяха скрити на една стена недалеч от помещението с каменния прозорец.
Внезапно заинтригувана дали това не може да помогне за спасението им, Маргарет се изправи — ако не за друго, поне за да се разсейва, да занимава ума си с нещо.
— Ще ида да хвърля едно око. — Тя погледна мъжа си. Той изглеждаше прекалено объркан, за да помръдне. — Ти остани тук и пази, Луис. Викай, ако видиш нещо.
Той мъчително преглътна, облегна се на стената и впери очи в мрака. Сирикс, Декик и Илкот несъмнено щяха да дойдат. И тъй като археолозите бяха захвърлени сами на тази призрачна планета, черните роботи нямаше защо да бързат.
ДД я отведе до една стена, от която бе изстъргал сухата смола, покриваща широк участък, изписан със символи.
— Приличаше на мазилка и скриваше йероглифите. Когато разгледах стената, открих знаците отдолу. Реших, че ще искаш да ги проучиш, Маргарет, затова предпазливо почистих горния пласт. Обърни внимание на символите, които означават „кликиски робот“.
— Браво, ДД. Някой ден от теб ще стане чудесен ксеноархеолог.
Тя проследи с показалец знаците и бързо прочете познатите думи. Вече имаше достатъчно опит и можеше да преведе общия смисъл, без да се консултира с грижливо съставените си бази данни и речници. Нищо чудно, че някой оцелял древен представител на кликиската раса — навярно онзи, чийто труп бяха открили — бе искал да скрие това последно свидетелство.
— Нещо важно ли е, Маргарет? — попита ДД.
Тя разбра значението на символите и сърцето й се вледени.
— Да, ДД. Това може би е последната част от отговора на загадката. — Тя бързо тръгна към Луис. Трябваше да му каже какво е открила.
Докато минаваше покрай помещението с порталната стена, надзърна вътре и видя хаоса от работата им през деня. До нейните записки лежеше недояден сандвич и протеинова вафла, там бе и малката, но красива музикална кутия, която й беше подарил Антон. Маргарет я вдигна и я прибра в джоба си.
Викът на Луис отекна преди тя да успее да се върне при него.
— Ето ги, Маргарет!
Инстинктът й се разкъсваше между това да се противопостави на коварните черни роботи и просто да вземе съпруга си и да избягат в катакомбите. Може би щяха да успеят да намерят някакво убежище в пустия кликиски град.
Но в края на краищата изборът не беше труден. Тя отиде при Луис и застана до него.
Той уплашено се взираше в мрачния каньон. Очите му блестяха. Скелето лежеше смачкано на дъното на клисурата. По сухото речно корито се приближаваха три бръмбароподобни фигури. Оптичните им сензори светеха като зловещи светулки в сенките.
— Не виждам как могат да се покатерят тук горе — каза Луис. Маргарет обаче се съмняваше в недостъпността на пустия град. — Научи ли нещо, скъпа?