Гражданите бяха приели крал Питър и засега той се справяше добре. Бе приятен младеж, обаятелен и строен, изключително привлекателен, с хубав, звучен глас. Но въпреки че живееше сред великолепието на Двореца на шепота, Питър не се наслаждаваше на царуването си.
Някой обикновен човек може би щеше да изпитва угризения и скръб заради онова, което Базил беше сторил с младия Реймънд Агуера. Ала някои хора не можеха да избират задълженията си — нито той, нито младият сирак. Председателят обаче не завиждаше на крал Питър за трудностите, с които щеше да се сблъска в своето управление.
Поне Сарейн беше назначена за посланичка на Терок — сродна душа, която щеше да се вслуша в рационалния довод за използването на зелени жреци във войната. Това можеше да е преимущество — макар и минимално. Тя го бе използвала, за да си осигури този пост. Чудеше се дали Сарейн пак ще пожелае да е негова любовница, след като беше спечелила така желаната от нея длъжност на Отема, след като си бе извоювала това престижно положение на Земята.
След прекратяването на снабдяването с екти за обозримото бъдеще всички космически полети трябваше строго да се ограничат. Теранският ханзейски съюз и древната Илдирийска империя бяха изолирани.
Кошмарът едва започваше.
115.
Луис Коликос
Маргарет го хвана за китката и следвани от ДД, двамата се втурнаха по каменните коридори в изоставения град. Механичните криле на роботите бръмчаха като рояк гигантски скакалци.
Луис си спомни разположението на пустия град и се опита да измисли най-подходящото скривалище — помещение, в което да могат да се затворят. Мислено обходи тунелите и проходите, представи си местата, където се стесняваха.
На лицето му внезапно грейна надежда — насила, заради Маргарет.
— Помещението с каменния прозорец! Там коридорът е тесен. Може би ще успеем да намерим с какво да го барикадираме. — Съмняваше се, че могат да спрат кликиските роботи с каквато и да било преграда.
Затичаха по лабиринта от тунели и накрая стигнаха в голямата каменна стая, в която Луис беше прекарал толкова много време.
В коридора имаше чакъл и парчета смола, които ДД бе изстъргал от последните набързо надраскани йероглифи. Луис започна да трупа железни прътове и камъни, за да препречи входа, въпреки че огромните черни роботи щяха да разрушат импровизираната бариера за секунди.
Разнесе се тропот — Сирикс, Илкот и Декик идваха. Движеха се тромаво и бавно, но се приближаваха безмилостно.
— По дяволите, защо кликисците не са имали врати — възкликна Маргарет, после стъписано погледна отворения коридор, който водеше към стаята с каменния прозорец. Енергийният източник продължаваше да буботи, но нито Луис, нито тя знаеха как точно функционира устройството.
ДД надлежно даваше своя принос към барикадата — редеше кутии с провизии и дребни предмети от оборудването им. Луис поклати глава на смехотворните им усилия. Дружелюбното компи се обърна към тях и попита:
— Мога ли да направя нещо друго, Луис? С удоволствие ще помогна с каквото сметнеш за нужно.
Археологът се намръщи.
— Е, едва ли имаш някаква отбранителна програма. Може ли да те превърнем в боен робот?
— Навярно, ако разполагахме с програмен модул — отвърна ДД. — Но не съм сигурен дали ще съм ефикасен. Нали нямам вградени оръжия и броня.
— Да не споменаваме, че кликиските роботи са три пъти по-големи от теб.
— Ти не можеш да нараняваш хора, нали така, ДД? — попита Маргарет.
— Да, не мога да наранявам хора, Маргарет.
— А оттук следва, че не можеш да допуснеш да пострадат хора, нали?
— Ще направя всичко възможно да го предотвратя, Маргарет.
Луис тъжно погледна сребристото компи. Знаеше, че се налага да му даде самоубийствена заповед.
— Тогава трябва да се изправиш срещу кликиските роботи, ДД. Застани в коридора и им попречи да се доберат до нас. — Той мъчително преглътна. — Забави ги… както можеш.
ДД храбро прие заповедта и застана в средата на тесния скален проход. Луис си представи героично кученце, яростно лаещо срещу свирепи вълци.
Маргарет го хвана за ръка и го задърпа.
— Трябваш ми, Луис. Имаме само няколко минути да разгадаем тази транспортна система. Това е единственият ни шанс!
— Добре. — Той забърза към машината. — Тъкмо затова избрах ксеноархеологията — исках да обикалям странни нови места. Обикновено обаче имах някаква представа къде отивам.