— Леони! Дай ми тази бележка! — заповяда й Мариан със заплашителен глас и протегна ръка напред. — Дай ми я!
Леони изпадна в паника и се заоглежда, търсейки начин за бягство — другите момичета бяха прекалено заети по щандовете, правейки се, че не забелязват нищо, а Марок бе изчезнал, за да изяде своя обяд на обичайното си място върху стъпалата пред алеята.
— Каква бележка? — гласът й трепереше и тя отстъпи назад с бележката в ръка.
— Онази, която ти прати придружителят на Глорие. Видях го като пишеше и ти се усмихваше зад гърба й.
— Не знам за какво говорите — излъга Леони.
Нямаше да й я даде, знаеше, че Мариан ще я използва, за да я уволни. Прости ми, Господи, за лъжата, помоли се тя, но не можех да загубя работата си.
Мариан хвана ръката й и я издърпа отпред. Бележката остана в другата ръка. Леони се облегна назад и я пъхна в пролуката на средното чекмедже. Заболя я от стискането на Мариан и тя извади и другата си, празна ръка.
— Виждаш ли, нямам нищо.
Мариан я изгледа за миг мълчаливо.
— Видях, че флиртуваше с него, и знам, че имаше бележка. Слушай какво ще ти кажа, Леони, ако те хвана още веднъж, незабавно ще бъдеш уволнена. Няма да търпя момичета, които като теб се перчат в салона с клиентите! Стой си на заден план, където ти е мястото.
— Но аз не…
— Не ми отговаряй — разбира се, че ти! И преди съм те виждала да флиртуваш с разни мъже и да се перчиш с косата си, която стърчи навсякъде. Подстрижи я, ако искаш да запазиш работата си!
Тя се върна в кабинката си близо до вратата и Леони я видя как седи на бюрото си и пие чай. Беше пребледняла от яд, ръцете й трепереха и разливаха чая.
Леони незабележимо измъкна с пръст бележката от процепа на чекмеджето и я скри в ръкава си. Промъкна се през задния вход, затича се по тъмния коридор и излезе при Марок на алеята.
Едва сдържаше сълзите си, щом седна до него, отказа огромния сандвич, който той й предложи, но му разказа за атаката на Мариан.
— Не плачи, Леони — със съчувствие промълви той, — тя сама знае, че не е права, просто ревнува от теб. Обзалагам се, че през всичките тези години в „Сера“ никога никой не й е пращал бележки, за да я кани на вечеря. Не й позволявай да те разплаква, моля те!
— Плача от яд. Толкова е несправедливо. Пакетите бяха съвсем правилно опаковани… и дори не съм поглеждала този човек, докато не ми прати бележка… но това не е само днес, Марок! Тя винаги ме критикува. О, какво да правя? Как да й угодя? Не се перча. Няма защо да ревнува точно от мен. Ако имах нейната работа, щях да съм най-щастливата жена в Париж.
— Така ли? Странно.
Той й подаде листче, сгънато на фунийка, с два шоколадови бонбона в нея:
— Ето, това е за теб. Най-хубавите бонбони, които мадам Сера получава от Танрад. Ще те освежат.
— О, Марок, толкова си мил.
Тя се наведе, целуна го, а той й се усмихна щастливо.
— А ти ще се срещнеш ли с него?
Тя беше потресена.
— Разбира се, че не.
Той изтърси трохите от сандвича си на нетърпеливите гълъби наоколо.
— Трябваше да ти предам бележката, но те съветвам да не ходиш… не се погубвай заради мъже като този — не са добри.
Погледите им се срещнаха и тя разбра, че той говори сериозно.
— Животът би могъл да предложи много повече на момиче като теб, Леони. Ти си различна — особена.
Думите му прозвучаха толкова мъдро, толкова зряло.
— Откъде знаеш толкова много на четиринадесет години?
— Винаги съм живял на улицата… — сви рамене той. — Знам за живота повече от теб.
Натъртената й от хватката на Мариан китка я болеше и тя започна да я разтрива, мислейки си за онзи младеж… вълнуващо беше все пак, че искаше да я види. Вече се посъвзе и опита шоколадовите бонбони на Марок.
— За в бъдеще ще се старая да не й се изпречвам на пътя и вече ще прибирам косата си още по-стегнато. Ако трябва, дори ще я отрежа, за да запазя работата си.
— Моля те, не си подстригвай косата — той протегна ръка и нежно я докосна. — Прекрасна е… като огромна златиста грива. Не мога да си те представя без нея.
Тя въздъхна, докато минаваха по коридора към салона.
— Няма, Марок — докато не се наложи.
Каролина Монталва влезе в „Сера“, за да потърси бели дантелени чорапи, и изпъшка, щом към нея с угодническа усмивка се втурна Мариан.
— Господи — каза тя на младия мъж, който я придружаваше, — пак ли тази усойница. Надявах се да я пропуснем.