— Мадмоазел Монталва — усмихна се Мариан, — колко се радвам да ви видя.
Каролина — Каро за приятелите си — арогантно махна с ръка:
— Няма нужда да се ангажирате с мен, Мариан, идвам само за едни чорапи. Не възнамерявам да ви отнемам време в разговори… това момиче ще ми свърши работа, тя може да ме обслужи.
И тя седна на креслото пред щанда, а Леони изненадана се обърна към нея:
— Аз ли, мадам?
— Да. Бих искала да видя белите дантелени чорапи.
Леони безпомощно погледна Мариан. Мадмоазел Монталва беше една от най-добрите им клиентки, винаги пазаруваше разточително, поръчвайки си от всяко нещо по дузини и в най-различни разцветки. Мариан й кимна:
— Знаеш къде са, Леони. Моля, покажи на мадмоазел Монталва всичко, което би искала да види.
После се обърна към Марок:
— Моля, Марок, чаша шампанско за мадмоазел.
Накрая се върна в кабинката си, наблюдавайки от вратата как Леони издърпва чекмеджето с чорапите и ги разгъва пред своята клиентка.
— Имаме три различни вида дантела, мадам.
Каро й се усмихна. Колко неочаквано е да откриеш такава красота в „Сера“! Тя погледна Алфонс — както си мислеше, и той бе забелязал.
— И кои според теб са най-красиви? — попита тя.
— Според мен ли, мадам?
Каро се засмя.
— Да, според теб. Кои са най-красиви?
— Ами винаги най-много съм харесвала тези. Толкова са нежни…
— Тогава ще ги взема… половин дузина чифта, а ако имате от тях в черно — ще взема още шест.
— Да, мадам.
Леони старателно се спусна към бюрото, за да ги опакова — първата й продажба! Тя поглеждаше към мадмоазел Монталва. Беше толкова красива с прекрасна права черна коса, прибрана на кок в испански стил, и черни вежди, изящно извити над огромните й тъмни очи. И толкова елегантна. Костюмът й в рубинен цвят бе изискан и скъп и сигурно бе шит от някой известен модист. А обувките й — точно същия цвят като костюма — бяха толкова малък номер! Марок каза, че любовникът й бил голям аристократ и много, много богат. Той изглеждаше приятен… нито много висок, нито чак толкова аристократичен, помисли си тя, но… приятен. Щом го погледна, той й намигна, а тя бързо сведе поглед, страхувайки се, че Мариан отново може да я обвини, че се перчи. Свърши с пакета, занесе го обратно на щанда и го подаде на мадмоазел Монталва.
— Благодаря ти, скъпа, за съвета — усмихна се Каро, хвана Алфонс за ръка и се запътиха към изхода. — Всъщност как се казваш?
— Това е Леони, мадам. — Мариан стоеше зад гърба й и я наблюдаваше.
— Леони — с любопитство наблюдаваше момичето Каро, — колко подходящо. Следващия път ще помоля да те повикат, когато идвам тук, Леони.
И пренебрегвайки Мариан, тя заслиза по мраморните стъпала, а после заедно с Алфонс изчезнаха на улицата.
Мариан се върна на бюрото си, без да може да каже и дума, а Леони застана зад щанда. Бе изпълнена с гордост. В края на краищата, след като мадмоазел Монталва бе поискала следващия път тя да я обслужи, това означаваше, че е стъпка по-близо до продавачките! Добре се беше справила, дори Мариан не можа да го отрече.
4.
Жил, дук дьо Кормон, погледна небето, докато излизаше от Елисейския дворец. Несъмнено щеше да вали сняг. Надвиснали бяха жълтеникави облаци, а вятърът го пронизваше през сакото. Трябваше да си облече балтон, но още бе прекалено рано за такова време, присъщо по-скоро за януари, отколкото за октомври. Той се сви от студа и устремено закрачи надолу по улица „Де Риволи“ към офисите на Европейската компания за желязо и стомана. Бе едва десет часа, но той вече се беше срещнал с двама господа от Германия във връзка със съвместното разширяване на железопътните връзки с Русия, беше закусвал с един министър, който му довери, че се готвят да го предложат за посланик в английския кралски двор. Разбира се, нямаше да приеме. Никак не му се щеше да бъде вързан за Лондон, когато истинските му интереси бяха в Америка — по дяволите, трябваше да му дадат Вашингтон! Вече бе сключил договори с нови автомобилни компании там, щеше прекрасно да съчетава и двете. Кой ли, питаше се той, е застанал против него? Наум си отбеляза, че ще накара Франсоа Вероне да провери това — той имаше връзки в двореца, скоро щеше да узнае за кого не е било желано заминаването му във Вашингтон. Разбира се, имаше някакви подозрения и дори би се обзаложил, че е човекът, с когото закусва. Трябваше Вероне да огледа и сделките му в Америка; ако онзи се бе добрал до нещо, нищо чудно да иска свой човек там. Никой безнаказано не можеше да пресече пътя на Жил дьо Кормон.
Седящите край кръглата маса мъже скочиха на крака, щом той влезе в стаята. Беше ги накарал да го чакат двадесет минути, а те бяха делови мъже, но той бе не просто Жил, дук дьо Кормон, президент на Европейската компания за желязо и стомана, той притежаваше ум като бръснач, що се отнася до бизнес, и с него бе създал една от най-мощните индустриални империи в Европа. Без да се извинява, премина направо към същността на нещата.