Бе почти десет, когато той най-сетне влезе в двора на имението си на Ил Сен Луи. Въпреки студа се бе върнал пеша от офиса, погълнат от мислите си. Качи се по стълбите, без да проверява дали вратата е отворена; знаеше, че трябва да е отворена. Облеченият в ливрея лакей я затвори след него.
— Добър вечер, господине.
Икономът пое сакото му — бе посипано от прехвърчащия във въздуха сняг.
— Мадам в къщи ли е, Бенет?
Къщата бе една от малкото в Париж с английски иконом, израз на суетата на съпругата му, не на неговата. Що се отнася до него, той бе сдържан човек.
— Мадам дукесата се оттегли в стаята си, господине.
— Благодаря ти, Бенет. В такъв случай не се нуждая от нищо повече.
— Много добре, господине. Лека нощ, господине.
Жил бе винаги учтив със слугите и те обичаха да работят за него. Той прекоси огромния салон, висок колкото два етажа, изкачи мраморното стълбище, без да поглежда към херувимите и небесата от фреските по тавана, премина и през салона на първия етаж, за да влезе в кабинета си. Голямата къща излъчваше студенина, различна от студа навън, бе мрачна въпреки запалените огньове и богато подредените стаи. Потрепервайки леко, той си наля бренди от гарафата, която заедно със самотната кристална чаша го очакваше върху сребърния поднос. Не пускаше никого тук. Това си беше неговата стая, дори на жена му не й бе позволено да влиза там. Гаврътна брендито, а лицето му се изкриви в гримаса, докато преглъщаше парещата течност, но затова пък ароматът й бе приятен. Огънят пращеше в камината, голямото кожено кресло бе поставено до нея, но той се приближи до прозореца и застана зад стъклото с чаша в ръка, втренчвайки се унило през осветения двор към реката. После остави чашата и разхлабвайки вратовръзката си, се приближи и отвори вратата на съседната спалня. Там имаше полица с книги, стол, скрин… бе почти гола, само пред тясното легло бе просната кожа, полъх на чувственост в този спартански свят. Бе тридесет и шест годишен самотен мъж.
Времето бе необичайно студено за октомври, в магазина и работилниците на „Сера“ бяха плъзнали грип и настинки и с всеки изминал ден персоналът все повече намаляваше, докато накрая в четвъртък останаха само Леони и мадам Сера. Когато Леони пристигна на работа, небето бе надвиснало сиво и заплашително над града, а към един часа започна да вали сняг, който скоро покри улиците с тънък бял слой.
— Днес нямаме много купувачи, слава богу — каза мадам Сера, която също не се чувстваше много добре. — Ще се наложи сама да се справяш, Леони.
Тя се върна в офиса си, а Леони предвкуси удоволствието да бъде сама в салона. Разхождаше се из него и забърсваше праха от щандовете с малка бърсалка от пера, подреждаше лавиците и се молеше някой да влезе и да си купи десет нощници или дузина чифта бельо и тя да може да се държи като истинска продавачка, та макар и само за един ден. Но никой не дойде и скоро й омръзна.
Тя отвори едно чекмедже и погледна червените копринени чорапи; бяха толкова красиви. Лекичко ги докосна с едно пръстче, удивлявайки се на гладкостта им, копнеейки и тя да има един чифт. Бе спестила малко пари, но само малко. Измъчваше я мисълта, че майка й може да е без пукната пара, останала сама, изоставена от Мишел може би, затова всяка седмица изпращаше на Емили точно половината от малката си заплата. Не, чорапите бяха ужасно скъпи — а и освен това къде щеше да ги носи?
Започна да опакова поръчката на мадмоазел Монталва. Както обикновено тя бе пазарувала разточително, поръчвайки си бельо с дузини и лъскави нощници в тъмни цветове.
— Не ми отиват пастелните тонове — спомни си я да казва Леони, въпреки че не бе имала възможността да я обслужи втори път. Мариан се бе погрижила за това! Тя внимателно опакова сапфирено синия кадифен халат и пантофките в подходящ цвят, постави ги до останалите поръчки, като непрестанно мислеше за Каролина. Салонът винаги се преобразяваше, когато дойдеше тя, ставаше някак безгрижно и весело. Бе толкова непринудена и очарователна, приказваше си с момичетата, като че ли бяха приятелки, а след себе си оставяше атмосфера на красота и удоволствие. Марок й беше казал как злите езици разправят, че била дъщеря на испански граф, но поради лошото й поведение семейството й се отказало от нея. Дали бе истина?
По обяд още валеше, а към три часа натрупа.
— По-добре да си тръгнеш по-рано днес, Леони — каза й мадам Сера, излизайки от стаята си с блед и болнав вид. — По пътя към къщи можеш да оставиш поръчката на Монталва.