— Аз ли, мадам Сера… у мадмоазел Монталва? — гласът й стана писклив от вълнение.
— По-добре вземи кабриолет, не ми се ще пакетите да се намокрят. Ето ти пари, остави бакшиш на кочияша десет процента от сумата, а рестото ще ми върнеш утре. И внимавай с нещата. Ако ги изпуснеш в снега, ще се развалят.
— О, няма, няма да ги изпусна. Много ще внимавам. Благодаря ви, мадам Сера, че ми имате доверие.
Леони си наметна пелерината, събра пакетите, застана трепереща на улицата и нетърпеливо зачака кабриолет. Случват се три неща, мислеше се тя, три вълнуващи събития. За пръв път ще се кача на кабриолет, оказаха ми доверие за такава важна работа и ще отида в дома на Каролина Монталва. Тя пристъпяше от крак на крак върху кишата на тротоара — от вълнение и от студ. Направо не можеше да повярва на късмета си. Ако останалите не бяха болни от грип, още щеше да бърше праха по лавиците. Марок вършеше тази работа — той ходеше навсякъде, затова знаеше толкова много клюки, защото си приказваше със слугите.
Тя се качи в кабриолета, подаде адреса и се облегна назад, радостна от пътуването, надзъртайки към улиците, които толкова добре бе опознала пеша — те някак си изглеждаха по-малки и по-близки през рамката на прозорчето. Какъв ли ще е апартаментът? Дали ще има възможност да влезе вътре или портиерът ще я накара да чака на стъпалата?
— Пристигнахме, госпожице.
Леони взе пакетите и внимателно скочи на тротоара. Краката й затънаха до глезените в снега и тя с ужас погледна обувките си — две мокри кални буци. Закрачи през двора, оставяйки малка следа в снега зад себе си. Натисна звънеца на импозантната входна врата и нервно се втренчи в нея. Къщата бе много голяма, точно като онези, зад чиито огради толкова често бе надничала по време на неделните си разходки.
— Какво обичате? — попита разгневен портиерът. — С тези пакети трябваше да отидете при задния вход. Но щом сте тук и тъй като вали, можете да се качите. Мадмоазел Монталва е на първия етаж.
Страхотен късмет, щеше да влезе вътре. Портиерът би трябвало да вземе пакетите от нея, но той бе твърде мързелив, за да ги качи сам по стълбите. Вече се бе върнал към вестника си и чашата с кафе.
Мраморното стълбище величествено се изкачваше към първия етаж, постлано с червен килим по средата, приятен и плътен, който на всяко стъпало бе захванат с лъскава месингова пръчка. Леони отново погледна обувките си, а после пак килима и се заизкачва по тясната мраморна ивица отстрани, внимавайки да не наруши неговото съвършенство с мокрите си стъпки.
Усмихната, тя се изправи пред голямата двойна врата, най-сетне бе стигнала.
Изведнъж вратата рязко се отвори отвътре и някакъв човек се блъсна в нея, събаряйки пакетите на земята.
— Съжалявам… много съжалявам — погледът на младия мъж срещна нейния с усмивка. — Добре ли сте?
— О, да… само пакетите… Не трябваше да ги изпускам.
Той се засмя.
— Ами вече е твърде късно. Аз ще ги взема. Каро! — извика той. — Едно красиво момиче иска да те види.
— О! — Леони се изчерви от смущение, а той отново се засмя.
— Истина е — прошепна й мило.
Каро я погледна изненадана — млада красавица с износено палто и мокри обувки, снегът по които бе почнал да се топи и да образува малка локва върху прекрасния й килим. Момичето от „Сера“.
— Само не ми казвай, че са те изпратили да донесеш поръчката в такъв ден! — възмути се тя.
— Мадам Сера каза, че ви е необходима днес, мадмоазел.
Каро въздъхна с раздразнение.
— Бедно момиче, трябва да си замръзнала, виж колко са мокри краката ти.
— О, Господи… страшно съжалявам, вижте какво направих.
С ужасено лице Леони се втренчи в мокрото петно върху красивия син килим.
— Веднага си тръгвам, мадмоазел. Толкова съжалявам.
Тя събу обувките си и ги взе в ръка. Ако мадам Сера чуеше за това, обезсърчена си помисли Леони, никога няма да ми има доверие отново. Защо нещата винаги се объркват при мен?
Всичко това бе изписано на лицето й, но Каро се засмя:
— Не се тревожи за килима, ще изсъхне. А ти, разбира се, няма да си тръгваш, преди да сме те подсушили. Горкото момиче. Сигурно си замръзнала. Първо ще пиеш горещ шоколад, а после ще разопаковаме пакетите, за да видим всичко ли е там.
— Мога ли и аз да се присъединя? — с надежда попита младият мъж.
— Не, Робърт. С теб вече се сбогувахме. Леони, казваше се Леони, нали? Тя кимна вместо отговор… мадмоазел Монталва си спомняше името й!
— Леони и аз имаме работа. Ела, Леони.
Леони тръгна след нея, усещайки със стъпалата си мекотата на килима и тайно протягайки ръка да докосне аквамаринените стени, като че ли за да се увери, че наистина са от коприна. Представяш ли си, мислеше си тя, дори стените са от коприна! Надзърна в големия салон, докато минаваха покрай него, и се учуди колко много високи позлатени кресла и тъмни сапфирени канапета има там, а в другия салон стоеше роял от абаносово дърво със златни поставки за ноти край него, както и още високи позлатени кресла. През този мрачен следобед повечето полилеи бяха запалени, макар никой да не стоеше в стаите.